Намерих сили да изгледам видеа и на други протестиращи от вчера в полунощ на площада. Поревах си на воля, нали съм с уж женско сърце.

И вече знам, че повече нищо не може да ме разколебае, че сме се изправили срещу много зловеща диктатура. Изправили сме се срещу истински злодеи, срещу завършеното зло.

И ако някой тук се опитва да ми обяснява, че нещо не му е по калъп този протест, тъй щото нещо го убива в обувката или пък млякото му е горещо, то аз, Гергана Пирозова, му казвам, че е предател спрямо децата си, спрямо мен и моето дете, спрямо бъдещето ни и България. И повече нямам никаква толерантност към упражняващи се по темата „ми не ми е точно моя протест“.

Вчера бях 18 часа на площада и станах свидетел на всичко, което се случи там, пък и участник. Разбирам, че медиите, техните медии, са видели нещо съвсем друго, някак съвсем удобно за властта, че ние хилядите протестиращи сме ултраси, а жандармерията пребита и миролюбива. Защото сам Боеко Злодеят днес подхвърли, че ей тъй на, след този погром вчера, ама вече хич няма да си даде оставката, иначе, сякаш, преди това е искал, но ей на – разколебал се.

Още в осем сутринта имаше хиляди хора, на всякаква възраст от деца до отмалели старчета. Всички бяхме особено приповдигнати, че сме заедно изправени на площада. Президентът премина през нас под бурните овации на целия площад. А после чухме в пълно мълчание неговата реч от парламента. Някак така ми се прищя отнякъде да изскочи Манол Глишев и тихо да изскимти нещо срещу Радев, но къде ти толкова смелост в платения страхливец. Към 10 започна да расте напрежението, а слънцето напичаше и възрастните хора започнаха да се олюляват, но стояха там, заради нас и така ме хвана срам, че им се налага това.

В 11 се опитахме да разбием кордона към блокирания от предния ден „Дондуков“, откъдето се промъкваха тайно герберските депутати, онези страхливците, които се криеха и не посмяха да се покажат пред нас, начело с най-големият страхливец, Боеко, който даже не посмя да дойде в парламента, защото е страшен страхливец и всичките му колеги каратисти го знаят това. И тогава започна обгазяването и то не от наша страна, защото имаше възрастни хора между нас. А те плачейки, обгазени и ужасно ужасени бяха извличани от нас от площада, защото са нашите родители, нагледали са на всичко, но с куража, че трябва да се борят срещу диктатурата, именно заради нас.

Тогава разбрахме, че нощта ще е зловеща щом още в 11 се започна. Щом улиците за към протеста бяха блокирани от жандармерията, за да не могат да дойдат още протестиращи. Към 13 ч. хората се оттекоха по малките улички, градинки, зелени площи, пейки, ресторантчета, баничарници, за да се нахранят и починат от слънцето. И после, някъде откъм 17 ч. хиляди заприиждаха, и отново възрастни дойдоха и на мен някак така ми домъчня докато гледах отеклите им крака и отънелите им ръце.

Към 20 ч. вече се усещаше във въздуха, че ще става страшно. Видяхме и ултрасите, които започнаха с бомбичките и те като страхливеца – пускаха бомбичка и избягваха по малките улички, нали за това са пратени. Към 22 ч. започнаха да ни изтикват – стотици жандармеристи с щитове бутаха и мачкаха, обгазяваха и биеха. А ние не се отказвахме. Тогава към полунощ те изправиха машините срещу нас, които преминаха даже пред президентството, а машинен мъжки глас повтаряше – Внимание, внимание, напуснете площада! Е как да го напуснем, вие дадохте ли си оставка, та да го напуснем. Но някак ми се стори, че аз съм участник в някакъв апокалиптичен филм, защото не можех да повярвам, че ми се случва.

И както си стоях до Археологическия, уверена, че съм на десета линия и с болното ми коляно няма да ми се наложи да се боричкам и чух писъците на хората и само една дума се понесе по площада – Бягайте! И само за две секунди тълпата премина през мен, водни струи и газ ни обливаха, и докато аз и подуто ми коляно реагираме, се оказах в освободения квадрат от жандармерията, заобиколена от техните гърбове и палки, които биеха наред бягащи хора.

Координираните от цивилни полицаи ултраси с бомби отдавна бяха избягали. Тогава нахлуха и машините, и не вярвах на очите си, и докато се криех зад един от паметниците на музея, станах свидетел как извличаха от тълпата млади момчета и ги смазваха от бой, с кубинки по главите им, и се хвърлих да ги спасявам, нещо в мен съвсем се пречупи, и снимах, но с палка по мен и после по телефона спрях „документалистиката“ ми. И започнаха да ме блъскат докато аз повтарях „Не ви ли е срам!“, а в същото време на „Съборна“ е станало погром над хората, а там ултраси нямаше, те отдавна се бяха изпокрили. Биеха момчета, жени, възрастни хора. Тогава мен ме изтикаха от превзетия от жандармерията квадрат и вече се оказах на стълбите на БНБ, където стотици продължавахме да викаме Оставка и Срам за вас, ужасени, но и все по-уверени, че връщане назад няма – ние сме в диктатура и срещу нея трябва истински да се борим. Не вярвам, че мутра се прогонва с цветя и рози, престанете с този мит, къде го видяхте, че да му повярваме.

А после отнякъде се появи Княза Заро, видял ми клиповете и се уплашил за мен, просто ме хвана и ме извлече, докато крещях и ревях, да поревах си здраво, признавам. И ми каза Заро, стига повече Герганче, ни искам да те бият. И тогава осъзнах, че съм честит човек, пълна с приятели, които уплашени ме търсеха, за да ме спасявах, а други ми поплакаха по телефона, от радост, че съм жива. И после много плаках за другите, които останаха и са ги премазали – прекрасни млади хора, озарени и много, много уплашени, защото ги оставихме сами.

И затова ви казвам – битката тепърва предстои. Злото е нито милостиво, нито само, нито бързо умира.
Елате днес, нека им покажем, че трудно се плашим, нали това искаха да постигнем – да смажат по пълнолуние, вероятно Алена им го е казала.

Срам за България и нас, ако позволим на Злодея да продължава да се гаври с нас. Срам за нас, ако позволим! ако се откажем от битката!

От страницата на Гергана Пирозова