И така – депутатите решиха, че заради заразата, няма повече да се събират редовно на заседания. Голяма работа, ще кажат мнозина, и без това нищо съществено не вършат. От една страна, това е така. От друга обаче – това е тежка заблуда.

Вярно е, че няма особен смисъл парламентът да продължава с обичайния си режим на работа. Спешното законодателство, свързано с извънредното положение, вече е прието – свръхприпряно, в условията на ужасно напрежение и страшен безпорядък, но все пак е налице. Ако е необходимо да се изменя (а със сигурност ще бъде), депутатите могат бързо да се съберат и да свършат необходимото. На практика няма важни законопроекти, които да изискват непрекъсната работа.

Проблемът в липсата на редовни заседания е съвсем друг – без тях няма да има и редовен парламентарен контрол. Народното събрание, както всички знаем, има две основни задачи – да обсъжда и приема законите, по които се управлява страната, и да надзирава изпълнителната власт в лицето на правителството. Няма да е голяма беда, ако парламентът спре нонстоп да законодателства – и без това законите се кърпят до безобразие. Тежко обаче ще стане, ако и без това хлабавият контрол, който народните представители имат върху кабинета на Бойко Борисов, съвсем се отпусне. Това ще е особено тревожно в настоящата ситуация, при която изпълнителната власт и без това получава твърде много нови правомощия да регулира живота на гражданите.

Парламентарният контрол е правилният начин да се даде повече публичност върху действията на правителството. Освен че могат да задават конкретни въпроси на членовете на кабинета, депутатите могат да ги привикват и на изслушвания в парламента. В такива случаи се получават доста дълги и понякога интересни дискусии в пленарната зала, които могат да разкрият неща за правителствените политики, иначе оставащи неизвестни.

Какво обаче ще се случи сега?

С решението, което беше прието от ГЕРБ, „Обединени патриоти”, ДПС и „Воля”, депутатите вече ще могат да задават въпроси на правителството само писмено. По принцип тази практика се ползва широко от народните представители, но най-често когато искат да съберат справочна информация от държавните ведомства по някаква тема – например финансовото състояние на общините. На големите, шумните, противоречивите въпроси, които предизвикват особени вълнения в публичното пространство се отговоря в пленарната зала. Поне досега беше така. И писменият контрол с неговата безлична размяна на документи между депутати и министри не може да бъде адвекватен заместител.

А аргументът, че като се прекратят редовните заседания, ще се намали рискът от разпространение на заразата, е напълно невалиден в случая. Всеки, който поне веднъж е следил парламентарния контрол по телевизията, е останал с едно впечатление – че тогава пленарната зала е почти празна. Депутатите, които остават за контрола, могат спокойно да поддържат не 2 метра дистанция помежду си, а 20 метра, ако искат. Даже могат да идват да си задават въпросите и да си слушат отговорите един по един – контролът се провежда по предварително определена последователност, не е като дебатите, в които на всеки депутат може изведнъж да му се прииска да скочи, за да се изкаже.

За едно социалистите, които единствени възразиха срещу спирането на редовните заседания, бяха напълно прави – от сега нататък властта няма да отговаря на неудобни депутатски въпроси, а ще си говори на брифинги и пресконференции, които сама организира. В пленарната зала Борисов и министрите му са уязвими – там, докато съществува опозиция, ще има и кой да им окаже съпротива, да им дръпне малко юздите. Сега вече няма.

Людмил Илиев, „Сега“