Вежди Рашидов, културен министър: …Аз съм бил Вежди Рашидов, художник цял живот, за първи път работих като министър. Честно и почтено живях и честно и почтено държа да си отида…

Жени Марчева, bTV: Чакайте, вие така говорите, вие къде сте тръгнал, това минало време?

ВР: Ще си отида в ателието, когато пожелаят…

ЖМ: А защо не си останахте в ателието при картините и скулптурите, а ви трябваше това министерство?

ВР: …и ще дойде един тунеядец, много са минали. Аз питам по-скоро така: „Ремонтирахте 10 театъра, не искам благодарност. Хора, докога българските артисти от 50 години, при това старо кадифе, неремонтирано, миришещо на мухъл, театри, ще влизат хората и ще се наслаждават в естетическа наслада?“. 10 училища ремонтирахме на българските дечица, 4500 училища има в България във всички райони на държавата, дечицата ни учат при тази бедна държава в окаяни училища с лоша материална база и въпреки всичко получават знания и разчитаме на това поколение да излязат българските айнщайновци от всяко градче, от всяка паланка да излезе по един талантлив българин!

ЖМ: Ще излязат. Номинираха ви за академик и моментално се намериха ваши душмани, които да кажат: „Чакайте малко, той е министър на културата, затова го номинират, той заслужава ли въобще такава титла, не заслужава ли?“.

ВР: Аз и сега съм академик, международен академик с всичките ми звания, титли, документи, снимки. Аз съм коронясван три пъти като академик. Аз и сега съм член-кореспондент на БАН. Аз съм и сега д-р хонорис кауза. Само че колко пъти вие чухте аз да споменавам моите титли? По-важни неща има в живота. На Пикасо защо му е да се нарича с титли – че той е великият Пикасо! Да, аз направих една марка, казва се „Вежди“ и много държа на нея. Тази марка отгледа семейството ми, с тази марка остарях, с тази марка носих славата и своята, и на държавата си, защото съм български гражданин. Какъв ми е проблемът – че някои хора ще ме ползват за дъвка? Не, не съм обиден на никой. Днес съм написал едно писмо, че няма да подавам документи и не желая да бъда кандидатиран за академик. (…)

ЖМ: Наистина ли съизмервате това, което правите, с Пикасо, както казахте преди малко? Искате ли да се съизмервате с най-големите, най-гениалните?

ВР: Аз нямаше да бъда днес от едно сиропиталище Кърджалийско, идвайки тук, и днес, за да бъда някакво име… Разбира се, че искам като Пикасо да стана голям, как да не искам?! Съизмервам се, защо не? Какво би пожелал един голям български певец – да пее в Миланската скала, където пеят големите. Това искам, да. Къде е моето място като художник, с кого? Да седя с комплекси за малоценност? На „ти“ може ли да си говорим? Ние сме и стари познати и приятели, не съм за първи път в това предаване.

ЖМ: Може.

ВР: Аз това, което исках да се случи с мен, идвайки като едно обикновено момче, Господ ме награди, той ми даде шанса да получа 14 международни награди, последната ми е от Венеция… Когато не бях министър, участвах, получих голямата награда. Получих каквито има звания и титли, Господ ми даде шанса да работя и за държавата си като министър. Осъзнавам добре, че това е една чиновническа служба и аз си гледам да си свърша като чиновник честно и почтено работата. Господ ми даде прекрасни приятели, живях между изключително талантливи хора. Аз нямам основание да бъда нещастен. Понякога при чувствителните хора като мен болката е много голяма, когато получиш рана от бездарника, когато получиш от посредствеността.

…За разлика от личността, който е индивидуален и сам създава себе си, бездарникът се обединява в групи и тогава започва походът на агресивната посредственост. Това е по-страшната форма, но това винаги е съществувало. Винаги е имало войната на нещото с нищото. (…)

ЖМ: Благодаря ви за това, че бяхте гост тази сутрин. Успех ви пожелавам. Не унивайте, винаги може да се върнете в ателието, то ви чака, въпросът е да свършите доста полезни неща, докато сте министър.

ВР: Животът намаля. Той не ме чака. Ателието ме чака.

ЖМ: Спокойно, всичко ще бъде наред.