Трябва да си признаем – имаме специфики, които са несъвместими с демокрацията. Най-очевидната е, че вечно търсим лидер, фюрер, вожд, бащица спасител, на когото да връчим и хляба, и ножа. Търсим го под дърво и камък и като го открием, му хвърляме всичко, което имаме – както пенсионер мята спестяванията си през терасата на телефонен терорист.

Намираме Спасителя при жена му в Драгалевци. После намираме друг, който тъкмо спи в къщата си в Мадрид. Преди десетина година си намерихме едно яко момче в Банкя. Така сме свикнали, друг начин не ни е известен. Ама нали и другите правят така? Така е, на много места така правят, няма драма в това. Разликата е в това, че на запад от Будапеща, след като си изберат вожд и му дадат всичко в ръчичките, после го дебнат постоянно и го бият периодично през ръцете. Вижте всесилния Тръмп – уж по дефолт е господар на света, но в същото време ката ден отнася бой – от медиите, от съдебната система, от спецслужбите… Вижте президентската република на Макрон, човекът, чийто рейтинг е по-нисък от ръста му – и там като при нас блокират улиците, щото им е скъп бензинът. Вижте Меркел – тръгна си, макар че й трябваха година-две да разбере защо трябва да си ходи, като през това време отнесе здрав политически мариз.

Проблемът не е във Вожда

Проблемът е във втората ни несъвместима с демокрацията черта – голямата ни омраза. “Силно да любят и мразят”! В мига, в който разберем, че сме се прецакали отново зверски с поредния Вожд, който ни е отмъкнал не само парите под дюшека, но и бъдещите вземания, ние започваме да мразим обилно и верижно – всичко, което ни се появи пред очите. (Важно уточнение – избягваме да мразим персонално разлюбения Вожд, защото сме наясно, че той е станал възможен само благодарение на нашата собствена простотия, а ние на себе си не посягаме.)

Правото да мрази и съди бившия Лидер е дадено само на новия Лидер. На никой друг. Това вече не е българска находка, тя е общочовешка черта, поне в християнския свят. Едно време в Латеранския дворец решили да съдят умрелия папа. Било в края на IX век, времената били мрачни, папите падали често. Младият папа Стефан бил наясно, че трябва да стовари цялата вина за кофти годината върху предишния папа – Фромоза, който тъкмо се бил споминал. Но това не било достатъчно, затова решили да съдят Фромоза. Наистина да го съдят. Това събитие влязло в историята като Трупния синод. Изровили тленните останки на папата, изправили го в съдебната зала, обвинили го, че вършил приживе някакви езически тайнства, че се кръстил неправилно, скрили едно отче зад трупа, за да отговаря от името на умрелия… И го осъдили – счупили му пръстите на ръцете, влачили трупа на папата по улиците на Рим и накрая го метнали в масов гроб. Помислили малко – отново откопали тялото и го хвърлили във водите на Тибър.

За зла беда се случило кофти събитие по това време – имало земетресение и народът почнал да роптае – хората бързо стигнали до извода, че папа Фромоза се е надигнал от водите на Тибър и си отмъщава на града за гаврата с тленните му останки.

Затова ли, поради друга причина ли – ние вече не мразим Вожда

Затова мразим всички в миманса около вожда. Мразим поддържащата трупа. Вождът винаги е в бяло… Едно време Иван Костов бе в тази роля – той на бял кон, а около него един куп министри, които според мнението на Вожда за нищо не стават. Всички оцапани, той чистичък като теменужка. Е, няма как правителството да е съставено от плачещи за оставки министри, а той, премиерът, да е водач на един успешен кабинет. Това е нонсенс. Така си отиде Костов – след като уволни 10 министри през декември 99-а, той успя да добута мандата още година и половина, но с цената на крах на СДС.

Сега положението е същото

Здравният министър Николай Петров (имаше такъв) излетя, след като стана ясно, че е давал обществени поръчки в конфликт на интереси. Николай Нанков не е регионален министър, Ивайло Московски не е на транспорта, Валентин Радев си отиде от МВР. Сега си замина и Валери Симеонов – онзи, който ни беше даже вицепремиер. Всички те си тръгнаха след натиск. Делян Добрев си беше тръгнал, но се върна. Теменужка си беше тръгнала, но се върна… Такива оставки се смятат за предпазни бушони – те гърмят, за да му е дълъг и безгрижен животът на премиера.

Това, което не отчетоха нито по времето на Костов, нито сега, е вторият закон на диалектическия материализъм – законът за прехода на количествените натрупвания в качествени изменения. Т.е., като се окаже, че доста министри в кабинета са нефелни, редно е да се допусне, че самият премиер не става за нищо. Този срив на доверие си личи най-добре по време на парламентарни избори. И ако до предсрочни парламентарни избори се стига трудно (стремежът към властта е по-силен от всякаква логика), то от време на време има редовни избори и там нещата лъсват с пълна сила, дори и в България. А догодина ще гласуваме поне 2 пъти – на 26 май за евродепутати и в края на октомври – за кметове и общински съветници.

Ако тези темпове на ерозия в правителството на Борисов продължават през следващите 10 месеца, наесен ще имаме изцяло нова електорална ситуация, на върха на която няма да стои ГЕРБ. И няма кой да помогне на ГЕРБ да , състави четвърти кабинет.

Петьо Цеков, в. „Сега“