Преводачът от български д-р Коста Барбутис поднесе „хиляди извинения“ за грешката си с корицата на гръцкото издание на „Бай Ганьо“ от 2019 г., където се оказа ликът на министър-председателя Бойко Борисов. Д-р Барбутис, както предполагаха мнозина, използвал изображение от интернет, на което смятал, че е актьорът Георги Калоянчев, изиграл емблематичната роля във филма на режисьора Иван Ничев от 1991 г. То обаче се оказало, че е колаж, направен още през 2013 г. от популярния в българския сегмент на фейсбук майстор на такива композиции Иво Ангелов. Сега книгата на издателство „Одос Панос“ ще бъде изтеглена от пазара, за да бъде преработена корицата й, вероятно без лика на Бойко Борисов.

В своето обяснение Барбутис пише, че „незнаещият (историята на изображението-б.а.) много трудно би могъл да отличи лицето на Борисов от лицето на Калоянчев в едноименната роля“. Тук уважаемият преводач не е съвсем прав. Лесно може да се отличи лицето на Борисов от това на Калоянчев. Напращялата, та чак лъскава физиономия на министър-председателя, е доста различна от образа на големия ни артист, пък дори и във филма отпреди почти 30 години.

Но, виж, когато става дума за „едноименната роля“, е напълно възможно да стане грешка, защото има моменти, когато премиер-министърът е

неотличим от героя 

на Алеко Константинов. И без да подозира Коста Барбутис е направил вярна грешка. От десетина година насам Бойко Борисов е обект на саркастични забележки кажи-речи всеки ден. И в социалните мрежи, и в интернет-пространството, и макар и във все по-малкото на брой опозиционни медии, той е обект на критика и присмех не само заради управленските си действия, но и най-вече заради недодялания му изказ, поведението му, отношението към околните, това, което най-напред се набива на очи.

Борисов е благодатен обект и на карикатуристите, защото типажът му предразполага към това. Колективното съзнание отдавна го сравнява с Бай Ганьо, рисува го като Бай Ганьо, шаржира го, колажира го от години насам и в този смисъл грешката на преводача Барбутис е направо неизбежна. Още повече, че е направена от човек, който не следи перипетиите на карикатурния образ на Бойко Борисов, който има свое собствено развитие.

Ако преди години Борисов бе основно подиграван заради огромния му „Аз“, заради егото му, дори имаше книжка „Аз, Бойко“ с игривата анотация: „В тая книга съм разказал сичко за сички неща. Ей тва кълбо, къде го виждате на снимката, съм го направил с тия две ръце…“, то в последните години нещата се промениха. Борисов вече е рисуван все по-груб, изглежда все по-ръбат, карикатурите му не толкова осмиват реалния образ, колкото предупреждават читателя. Образът е трансформиран в нещо заплашително.

Същото е и с „Бай Ганьо“. Ако в първия разказ на Алеко Константинов се смеем над Байганьовите простащини в Европа, над косматата (в днешно време я епилират) гръд, пореща като параход басейна в банята, то в последните произведения по темата като „Бай Ганьо журналист“ хич не е смешно. Там например се появява фигурата на „Ганьо Балкански, редактор-стопанин на вестник „Народно величие“. Редактор-стопанин. Зловещо словосъчетание, навяващо мисли за управител на ферма за едри нелетящи, неводоплаващи птици с големи трътки.

Аналогията със сегашното време 

е потресаваща. Пътят от дангалашкия европейски прощъпалник на Бойко Борисов до настоящото мисирково състояние на българските медии, обгрижвани от редактора-стопанин отне десет години на днешното българско общество.

Така грешката на д-р Барбутис се оказа закъсняла. Трансформацията на образа от комичното към трагичното е завършила. Ухиленият образ от корицата вече не отразява съдържанието. Не, че ние не сме разобличавали това, което имаме като министър-председател, ако влезем в речника на бившата му дясна ръка Цветан Цветанов. Правено е хилядократно, но пусто, когато от чужбина, па макар и неволно, оприличат Бойко Борисов с Бай Ганя, звучи по по-друг начин. Нали има един лаф, че все от чужбина ги научаваме важните неща, че все ни е нужно това чужбинско огледало да си видим физиономията или пък мутрата…

Чуват се гласове, че гръцкото издателство извършило провокация срещу България, че ще има чутовен дипломатически скандал, че издаването на книгата с тази корица е едва ли не шамар за българския народ. Няма такова нещо. Ако има скандал, то той е в това, че Бойко Борисов е вече десет години на власт. Ако има провокация, то тя е срещу здравия разум на българския народ. В ролята на провокаторите са представители на същия този народ. Ако тази корица е шамарът, то какво да кажем за дипломатическите депеши, в които името на Борисов се свързва с наркотици, за публикациите в чуждия печат, които го свързват с подземието, за последния случай с разследването в Барселона. То е цяла шамарена фабрика. Попадането на Борисов върху корицата на „Барба Ганьос“, както звучал на гръцки, е неизбежна случайност. Самосбъдващо се пророчество. А нали е казано, че никой не е пророк в собственото си отечество.

Но все пак защо Бойко Борисов е оприличаван в колективното безсъзнателно именно с Бай Ганьо? През 1937 г. литературният критик Иван Мешеков публикува студията „Алеко Константинов – реалист и гражданин“. В нея той дава вероятно най-точното определение на генезиса на явлението Бай Ганьо. Мешеков пише: „У бай Ганьо,

изплувал на повърхността като гнусна пяна 

след Освобождението, живеят рабът и тиранинът едновременно, т.е. гешефтарят, експлоататорът на себеподобните си, на простия народец…“

Познахте ли образа? Чувствате ли го съвременен? Виждате ли го всеки ден? Нима след 1989 г. пак не изплува на повърхността „гнусната пяна“. И още: „Той е идеален, т.е. типичен, носител на масовата, примитивна психология, движена от първичните инстинкти. Оттук той е „положителен, практичен“ в житейската си мъдрост, консервативен елемент в обществото, изобщо пречка на прогреса…“

Типажът е пред очите ни – „положителен, практичен“ в житейската си мъдрост“. Ето някои примери за тази мъдрост, нравеща се на консервативната част от обществото. За произхода и намеренията Си: „Аз съм дете на народа, ще действам много брутално“. За образоваността Му: „Баба, Бог да я прости, като направеше домат, краставица, чушка, морков, направи една такава купа със салата, ми всички витамини от Менделеевата таблица ги има там“. За знанието Му на чужди езици: „Като се говори бавно, разбирам какво се казва, но на тези, които искат да ме чуят, ще кажа: „Чуя ли „Конграчулейшънс, Борисов“, не слушам нататък“. За правната Му култура: „Не виждам нищо лошо да се подслушват министри, вицепремиери и шефове на агенции…“ За съратника Му: „Да мачкаш Цветанов е все едно с голо дупе таралеж да мачкаш“. Интересно, дали още мисли така? За бюджета Му: „За всяко милионче жива мръвка се откъсва от мен“. За фантазиите Му: „Ако бъда избран за кмет, за две години София ще заприлича на Мюнхен и Виена.“

За претенцията Му

„Колкото и да ми е неприятно това, което се случва в САЩ, Италия и Испания, управлението на тези държави трябва да приеме българския модел“. За протестите Им: „За кое протестират? Че правим магистрали, детски градини, че градим България, че всеки ден това, което правим, е факт?“

Алеко е изобразил Бай Ганьо във всякакви ипостаси, но дори на него не му е хрумнало да напише: „Бай Ганьо министър-председател“. Но отдавна се знае, че действителността е по-страшна от всяка авторска фантазия. Бай Ганьо уби своя автор през 1897 г. Гениалният Илия Бешков нарисува петдесет години по-късно една от най-страшните сцени в българското изкуство. Пак негова е и рецензията за произведението на Алеко: „Ние се смеем над тия мрачни страници, но от тях не лъха ни милост, ни любов, нито каква да е надежда…“ И днес така. Гледаме го, слушаме го, смеем се, но ни милост, ни любов, нито надежда се усеща у тая власт. И няма нито една причина, поради която да чакаме дали историята ще се повтори като фарс и Дете на народа ще пробва да убие създателя си. Отдавна сме в етапа на трагедията. И тя не е гръцка.

Георги Георгиев, Дума