В. „Труд“: „Исторически компромис“ – заключението е на Радан Кънев, а поводът – изстраданата конституционна реформа, която остана полуцяла и подкрепена от ДПС. Кое е историческото, кой направи компромисите и кой ще плати сметката за тях? Имате ли обяснение защо БСП се изолира от опита за компромис за съдебна реформа и губи или печели от това?

Д-р Николай Михайлов, теолог, психиатър, бивш костовист: Има „компромис“, но квалификацията „исторически“ е силно преувеличение. Думите са произнесени под голямо емоционално налягане и не трябва да бъдат тълкувани, а извинявани. Съгласието за реформа е изтръгнато под външен натиск, реформата е директива. Компромисът минимализира щети, основно за прокуратурата и ДПС. Реформаторите жертват радикалния й вариант в името на минимален, но единствено възможен. Подозрението е, че компромисът е капитулация. Кафето с Местан дразни дясната чувствителност и трови живота с подозрения за колаборационизъм. Впрочем не всички страдат, има и доволни. БСП има през септември поле за маневри.

Т: Променя ли се и как ролята на ДПС от началото на мандата – започна се със заявки и от РБ, и частично от ГЕРБ за ограничаване на влиянието на движението, но ДПС участва в ключови гласувания, част е от „тематични мнозинства“…

НМ: Изолацията на ДПС е утопия, реторическо упражнение. ДПС разполага с реална власт по етажите на държавната йерархия. Никой не може да преодолее партийната фиксация на турския етнос, нито стратегическото му значение на балканската карта. ДПС не понася посегателства срещу партийно-корпоративния интерес. Веднага развиват сърцераздирателна реторика, превръщат се в разтревожени гаранти на евроатлантическите ценности. Борисов има респект към ДПС, към политическия инстинкт на лидерите. ДПС е незаменимо за междинни договаряния и задкулисна подкрепа. Майстори са на „историческите компромиси“. Като нашето момче Радан.

Т: Ключовата дума е реформа, но самият вие преди няколко месеца казахте, че реформите няма да се случат – защо, и още ли имате това усещане?

НМ: Не възразявам срещу реформата, а срещу еуфорията. Еуфоричната реформа няма да се състои. Моето убеждение е, че без риск, жертва и граждански натиск нищо не може да се промени. С „играчи“ не става. Реформата започва с удар на закона върху недосегаем и с ехото на този удар. Ще трябва да се повярва, че акт на правосъдие е възможен в България. Независимостта на съдебната власт е конституционно гарантирана, но публично недоказана. Реформа в умопостигаемото поле на конституцията е радост за реформаторския ум, но въпросът е как да се слезе на земята. Трябва да се помни, че съдебната система се управлява по две „конституции“ – по официалната и по „тефтерчето на Златанов“. Ако дейците с инициали от това тефтерче днес правят съдебна реформа, то това трябва да бъде наречено подозрително, за да не казвам перверзно… Припомням, че властта бие, а парите съблазняват. Моето убеждение е, че този риск не може да бъде елиминиран с настаняване на „наши хора“ на мястото на лошите, което витае във въздуха. Тази кадрова поправка решава въпроса само на „нашите хора“ и обслужва илюзията, че обществото се дели на „красиви и интелигентни“ и на леви и турци. Подозирам, че е по-сложно. (…)

Т: Има ли разлика между образа на Бойко Борисов като премиер в първия и във втория му мандат? Сякаш опитът е да виждаме един добронамерен Борисов, готов на компромиси и на търсене на консенсус. Убедителен ли е този образ?

НМ: След като получи църковен орден, върху него слезе благодушие и допълнителен разум. Има нови нюанси в начина му на самовъзприемане, нищо изтерзано, лека монархическа умора. От премиера бяха целунати много европейски лидери, а и той самият беше целунат. И от Могерини, мисля. Бойко Борисов е еротически осъществен лидер, с големи постижения в допирната политика. Обича, обичат го, обича се. Такова нещо не е било. Образът му не е убедителен, а свръхубедителен. Борисов е триумф на масовия вкус, поискан е от „референдум“.