Да се позволи на голяма банка да се срине, без това да има значителни негативни последствия за икономическия растеж, или да се принуждават данъкоплатците да я спасяват. Това е свещеният граал на финансовите регулации. Той обаче се изплъзва на регулаторите и на политиците от двете страни на Атлантика.

Осем години след като финансовата криза показа колко са пагубни за световната икономика и обществения морал банкови фалита, съпроводени с отпускането на държавни спасителни пакети, глобалната финансова система остава все така уязвима, в случай че рухне голяма мултинационална финансова институция. Пет от най-големите банки в САЩ не успяха да убедят регулаторните органи, че няма да се нуждаят от спасяване чрез обществени фондове, ако стигнат до съдия по фалитите. Затова регулаторите поискаха от петте, сред които са „Джей Пи Морган Чейс“, „Банк ъф Америка“ и „Уелс Фарго“, до октомври да представят по-добри планове.

Европейските правителства са изправени пред сериозни проблеми и с малките местни банки, като италианската „Монте дей Паски ди Сиена“. Да не говорим за огромните международни банки, които може да се окажат в беда. Такава например е „Дойче банк“, която наскоро беше посочена от Международния валутен фонд за най-рисковата финансова институция в света. Обявените преди дни резултати от стрес тестовете на банките в Европа не успяха да премахнат облаците над банковата система на Стария континент. От тях стана ясно, че на големи финансови институции като „Дойче банк“, „Комерцбанк“, „Барклис“ и „Уникредит“ им предстои да се борят с продължителен икономически спад. Реакцията на инвеститорите, чиито акции в много банки отбелязват спад, подсказва, че проверката засилва, а не разсейва страховете на пазарите относно състоянието на банките в ЕС. Залозите са толкова високи заради уникалния начин, по който банките си взаимодействат с икономиката. Финансовите институции не са обикновени компании, а са пазители на националното богатство под формата на депозити и са основен източник за предоставяне на средства на бизнеса, потребителите и дори на правителствата.

Ако верига супермаркети или производител на стоки фалира, основните жертви са акционери, кредитори, служители, клиенти и доставчици. Крахът на „Лемън брадърс“ от септември 2008 г. показа, че когато една голяма банка рухне, икономиките изпадат в застой, фондовите борси отчитат рязък спад, а накрая и данъкоплатците са принудени да платят заедно с целия политически провал, който следва.

Сър Пол Такър, който е бивш зам.-управител на „Банк ъф Ингланд“, казва, че финансите „са странна форма на асиметричен социален капитализъм“. С други думи, когато банките печелят, малко хора отчитат значителни печалби, но когато се провалят – всички ние сме губещи.

Яростната атака, която регулаторните органи предприеха след избухването на кризата през 2008 г., имаше една голяма цел, систематизирана в крилатата фраза „Прекалено са големи, за да фалират“. Тя се превърна в нарицателно за големи банки (и застрахователи), които могат да се свържат с правителства и политици и да им поискат откуп, като ги заплашват, че заедно с тях ще рухне и цялата икономика. Сред мерките бяха приетият в САЩ през 2010 г. закон „Дод-Франк“, основаващ се на 2 основни принципа – намаляване на риска, поеман от банките, и по-голяма защита за потребителите. Мерките включваха по-високи капиталови изисквания, установени от влиятелния Базелски комитет, и ревизиране на банковите регулации в ЕС, което завърши със сформирането на Единен регулационен борд. Целта на тези мерки беше да се сложи край на фразата „Прекалено са големи, за да фалират“, която повечето политици, регулатори и дори много банкери мразят.

Безрезултатно! „Големите банки в момента остават „Прекалено са големи, за да фалират“, заяви на симпозиум през юни Нийл Кашкари, който е президент на банката на Федералния резерв в Минеаполис. „Ако голяма банка днес изпадне в затруднения, все още ще се нуждае от спасяване от данъкоплатците, тъй като прилагането на новите регулации не е пълно“, добавя той. Кашкари е заемал висши постове в „Голдман Сакс“, а по време на кризата е работил в Министерството на финансите. Той също така смята, че е разумно мегабанките да бъдат разделени на по-малки звена, но изпълнителните директори в банковия сектор като цяло не приемат това, както и някои от регулаторните органи.

„Достигнали сме момент, в който ако системно важна финансова институция в САЩ изпитва сериозни проблеми, то те трябва да бъдат решени по категоричен начин“, смята Мартин Грюенберг, който е председател на американската федерална компания Deposit Insurance Corp. Думите му не бяха широко отразени в медиите, но предизвикаха вълнение във финансовия сектор. За изпълнителните директори на банки да чуят подобни думи от представител на едно от двете важни ведомства в банковия сектор в САЩ, свързани с „разрешаване“ на случай със сериозно закъсала банка, беше знак, че вече няма да се изпълняват правилата, приети през 2008 г. Грюенберг е „сериозен мъж, работи много по тези въпроси и това прави мнението му значимо“, заявява изпълнителен директор, пожелал анонимност.

В Европа регулаторите са нетърпеливи да се сложи край на тази болезнена глава от финансовата история. Андрю Грейси, който е високопоставен чиновник в „Банк ъф Ингланд“, заяви през май: „Изминахме дълъг път, за да изработим приложими и адекватни закони. С прилагането на вече одобрените мерки поставената задача ще бъде изпълнена“.

На въпрос на „Политико“ към шефката на Единния регулационен борд Елке Кьониг дали ведомството й може да изпълни задълженията си и да погребе банка, без да убива икономиката, тя каза: „Отговорът на този въпрос, разбира се, е „Да“. Обаче добавя: „Силно вярвам, че ако една банка тръгне към фалит, имаме разпоредби и инструменти, за да разрешим проблема.“
Други пък се притесняват, че подобни предварителни изказвания са триумф на надеждата пред опита.

Бившият високопоставен банкер Робърт Дженкинс показва очевидната слабост на сегашната система: финансите са глобални, но регулациите в голяма степен остават локални. Проблемите ще съществуват, докато Европа, САЩ и други юрисдикции не успяват да се договорят за правила, за да намалят мащаба на международните организации. „Проблемът „Прекалено са големи, за да фалират“ все още не е решен“, категоричен е Дженкинс.

Пол Такър, който в момента оглавява Съвета за системен риск – американска организация, подкрепяща регулациите, има доста по-различен дневен ред от този на Грюенберг и Кьониг. „Намираме се на една трета от пътя, необходим за въвеждане на промяна. Според мен в най-добрия случай ще е необходим четвърт век, за да се открие обратният път към устойчивото развитие“, заяви той на конференция през юни в Брюксел. „Особено тук, в Европа, в момента не сме близо до него.“

Как да стигнем дотам? Мненията са много. Според Кашкари големите банки трябва да бъдат раздробени чрез новата версия на Закона на Глас-Стийгал – разпоредба от времето на Голямата депресия, която разделя функциите на търговските и инвестиционните банки. Тази възможност намери подкрепа и в двете основни партии в САЩ: от бившия кандидат за президент от Демократическата партия Бърни Сандърс до някои членове на Републиканската партия.

Високопоставени фигури като бившия председател на Федералния резерв Бен Бернанке и неговия наследник на поста Джанет Йелен отхвърлят подобни драконовски мерки. Бернанке смята, че настоящите правила по естествен начин ще принудят банките да се свият и да станат по-нискорискови, без да е необходимо налагането на „произволни ограничения за активите им“. Както отбелязва той, „Лемън“ представляваше една трета от големината на най-големите банки, когато фалира. „Политиците отлагат неизбежното до възможно най-последния момент, тъй като това е изключително непопулярна мярка“, заяви той на конференция в Брюксел, организирана от „Файненс уоч“. Според Бернанке е по-добре да се поиска от независимите регулаторни органи да въвеждат по-строги правила. Разпоредби като Евродирективата за преобразуване и възстановяване на банките, която предвижда големи загуби за кредиторите на фалирали банки, или създаването на Агенция по фалитите със закона „Дод-Франк“, която позволява на регулаторите да ограничат дейността на закъсала банка.

Наскоро направени тестове обаче показаха, че няма правило, което да е защитено от дългите пипала на политиците. В случая с Евродирективата за преобразуване и възстановяване на банките италианското правителство дълго време се опитваше да я заобиколи, като договори спасителен план за банката „Монте дел Паски“. Републиканци от американския Конгрес искат да се премахне Агенцията по фалитите, което повдига въпроса дали евентуална администрация на Доналд Тръмп ще иска да я използва по време на криза.

Висш европейски банкер смята, че политиката трябва да бъде неразделна част от всяко решение за спасяването на закъсала банка. Фразата „Прекалено са големи, за да фалират“ е начин за отвличане на вниманието, тъй като никой не знае как да бъде решен този проблем“, смята той. Банкерът иска да остане анонимен, тъй като не желае да провокира регулаторите с коментарите си. „Решението да се позволи на една банка да фалира не създава само финансови проблеми, но и политически. В система като европейската, в която 80% от финансирането на икономиката идва от банковия сектор, идеята, че може да се елиминира „Прекалено са големи, за да фалират“, не е реалистична.“ И така търсенето на свещения граал във финансовия сектор продължава…