Резултатите от парламентарните избори в Турция, състояли се на 7 юни, вероятно са били шок за президента на страната Реджеп Тайип Ердоган. Първо неговата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) за първи път от 12 години загуби мнозинството си в парламента, събирайки едва 41 процента от гласовете (258 от 550 места). А сега, за да бъде формирано правителство ПСР ще трябва да влезе в коалиция с опозицията, което явно няма да бъде лесна задача.

Неочакваният изход на изборите създава интересен контекст за съпоставителен анализ на политическата ситуация в Турция и Русия. Политолозите намират много паралели в развитието на двете страни, сравнявайки президента Ердоган с руския лидер Владимир Путин. Както в Турция, така и в Русия политическата система представлява хибриден режим или електорална автокрация.

Това са режими, в които от една страна се състоят редовно избори и съществува законна многопартийност, а от друга страна законодателните правила на играта се променят с интересите на управляващата група, медиите се контролират от държавата и благодарение на това изходът на изборите в много отношения се знае, обяснява политологът Екатерина Шулман, доцент от катедрата по държавно управление в Института за обществени науки.

ИКОНОМИЧЕСКИ БУМ

Както Владимир Путин, така и Ердоган дължи политическия си успех на икономическия разцвет. Появата на ПСР съвпадна с излизането на Турция от тежка финансова криза, напомня Павел Шликов, експерт от Руския съвет по международни въпроси. Основаната на 14 август 2001 г. ПСР обяви курс за политически и икономически реформи, поставяйки си за цел приемането на Турция в ЕС. Реформите се оказаха толкова успешни, че през 2007 г. сп. “Икономист” окачестви управлението на ПСР “най-успешното в Турция за последния половин век”.

По данни на Турския статистически институт (Тюркстат) от 2003 до 2013 г. БВП на Турция се увеличи със 180 процента, достигайки 820 милиарда долара (средният растеж на БВП за година възлезе на 4,9 процента). При това общата сума на държавния дълг намаля двойно, а бюджетният дефицит – близо 10 пъти. Аналогични темпове на растеж се наблюдаваха в Русия и по време на управлението на Владимир Путин, което до голяма степен му осигури дългосрочната подкрепа на населението.

“ПУТИНИЗАЦИЯ”

До скоро електоралният процес в Турция бе устроен по следния начин: населението избираше парламент, лидерът на победилата партия ставаше президент, който на свой ред назначаваше премиер и министри. Всичко това се промени през 2014 г., когато Ердоган, който тогава бе премиер обяви преки президентски избори, на които победи още на първия кръг събирайки 52,1 процента от гласовете. За промяната на избирателните процедури в Русия може да бъде написана отделна статия, но е достатъчно да си спомним отмяната на изборите за губернатори, връщането на Владимир Путин за трети президентски мандат и удължаването на срока на пълномощията на държавния глава от четири на шест години.

Трансформацията, през която преминава политическата система на Турция през последните десет години, в международната преса често се обозначава с термина “путинизация”, казва Екатерина Шулман. Това е преход от реформаторски и модернизационен дневен ред към социално ориентирана, националистическа и изолационистка реторика, към подкрепа на традиционните ценности и сближаване на религията с държавата, добави тя.

Част от турското общество, на чиято подкрепа се осланя ПСР, болезнено понася доминацията на западната култура, прекъсването на ислямските традиции, отстраняването на исляма от ежедневния и общественополитически живот. Основната подкрепа ПСР получава от “анадолския типаж” – средни предприемачи, спадащи към консервативната част на турското общество, поясни Шликов. На техните искания отговаря моделът на консервативна демокрация, реализиран от партията, добави той. ПСР подкрепя и мека “реабилитация на исляма”, което предизвиква определена подкрепа у набожното мнозинство в страната. Макар Русия също да е светска държава Руската православна църква все по-активно участва в държавната политика на Путин, който изтъква традиционните ценности, патриотизма и култа към семейството.

ОБРАЗЪТ НА “ЧУЖДИЯ ВРАГ”

Русия и Турция си приличат и по основните принципи за водене на външна политика. По думите на Екатерина Шулман основните сходства са “преувеличената роля на държавата в политиката и медиите, опитите за налагане на това, което ръководството на страната смята за “традиционни ценности”, пропаганда на идеята, че “навсякъде наоколо има врагове”, както и общото недоброжелателно отношение към други страни и народи, особено към САЩ”.

Както Москва, така и Анкара активно насърчават представата за “чужди врагове”. Според българския анализатор Димитър Бечев и двамата лидери използват външната политика като инструмент за вътрешна мобилизация. Ердоган например често се позовава на реторика, насочена към демонизиране на неговите противници, които нарича “пета колона” и “външни врагове” (основните врагове на страната, по мнението на Ердоган, са сирийският президент Башар ал Асад и сирийските кюрди). Руските власти правят същото, прилагайки същата техника и обвинявайки опозицията, че е финансирана от САЩ. Анексирането на нови територии е друга обща точка между Турция и Русия. “Турция има свой собствен Крим: Северен Кипър”, отбелязва Шулман. Той не е анексиран към страната, но е обявен за независима република, призната единствено от Турция.

ПРОТЕСТИТЕ

Русия и Турция имат също еднакви методи да се справят с опозицията. “Руските наблюдатели нямат проблеми да разпознаят кампании срещу враждебни западни медии, платена проправителствена интернет активност, страх от унищожителната роля на социалните мрежи, съчетана с нездрава привързаност на водещите правителствени представители към нововъведенията и Туитър, типична за страни, които следват път на догонване в развитието”, обяснява Шулман.

Митинг през 2011 г. на московския бул. “Сахаров” и демонстрация през 2012 г. на площад “Болотная” в Москва бяха най-големите протести, на които стана свидетел Русия през последните 20 години. Но докато първият беше мирна демонстрация, на която участниците поднасяха цветя на полицаите и опозиционните лидери отпиваха уиски в кабинета на кмета, очаквайки официално одобрение за проявата, вторият беше проведен под мотото “Честно правителство! Русия без Путин!” и бе придружен от безредици и масови протести.

В Турция т.нар. протест за парка Гези на 28 май 2013 г. бе най-големият при управлението на Ердоган. Мирна демонстрация, организирана от малка група активисти в центъра на Истанбул, която прерасна в огромна вълна от протести, продължила няколко месеца из цялата страна. Повечето демонстранти бяха млади хора: гимназисти и студенти.

Социалните мрежи изиграха ключова роля в развитието на турските протести. В отговор Ердоган блокира достъпа до Туитър и после до Ютюб за дълго време. “Ще изкореним Туитър”, обяви турският лидер. Ердоган изглежда не се обезпокои от критиките от Запада или гнева на турското общество, които си навлече.

И все пак протестите за Гези не бяха предопределени да се превърнат в “Турска пролет”. Според Алексей Мухин, директор на Центъра за политическа информация, “липсата на цел бе основният недостатък на протестите за парка Гези”. “Както и в Русия, в Турция също липсва опозиционен кандидат за ролята на държавен глава”, смята той. Опозиционните партии, които се опитаха да поведат турското протестно движение не получиха подкрепата на обществото, защото са непопулярни сред младите турци.

Отвъд тези прилики Екатерина Шулман смята, че различията между режимите на Турция и Русия също си заслужава да бъдат отбелязани. “От политическа гледна точка, основната разлика се състои във факта, че Турция не е член на ЕС, но има членство в НАТО и ОССЕ (Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа). Каквото и да е мнението на турското население за американците, военната и политическа интеграция със САЩ и ЕС е много по-дълбока от тази на Русия”. В Турция степента на политическо влияние над армията е доста силна, докато в Русия армията и флотът по никакъв начин не се бъркат в политическия процес.

Дълго време армията служеше като гарант за демократическите ценности в Република Турция. Поради тази причина армията се противопостави на монополизирането на властта от ПСР. Идвайки на власт, Ердоган и близкото му обкръжение решиха да сложат край на неофициалното влияние на военния елит. Три големи дела – “28 февруари”, “Ергенекон” и “операция Чук”, доведоха до масови арести и присъди затвор за военнослужещи, турският лидер успя да “прочисти” армията от своите противници и да ги замени със свои поддръжници. По-нататъшните планове на Ердоган включваха трансформиране на парламентарната република в президентска.

Резултатите от скорошните парламентарни избори обаче сложиха край на тези амбиции. Анализаторите на “Евразия груп” смятат, че коалиционното правителство, което ПСР ще бъде принудена да състави през следващите седмици, надали ще подкрепи по-нататъшна централизация на властта в ръцете на турския лидер. Следователно, човек би помислил, че ерата на Ердоган върви към своя край. Колкото до Русия, си струва да се отбележи, че през 2016 г. страната също ще произведе парламентарни избори. И макар че руското правителство ще продължи да прилага натиск върху опозицията, изходът от изборите, точно както и в Турция, може да се окаже изненадващ.