Декември 2022 г. е, обаче изглежда като поне три години по-рано. Един човек се обажда в сутрешен блок и назидателно лее директиви какво журналистите да мислят. Тирадата е дълга, шумна, агресивна. Този голям важен човек се възползва от статута си – журналистите не го прекъсват. Обещава да се отметне от нещо, което само преди седмица е обърнало с краката нагоре българската политика. След час се отрича почти, след още два съвсем: бил ядосан – обещал; вече е спокоен, обещанието пада.

Два дни преди това същият човек е оглавил знаменит дискусионен форум: „Фалшивите новини – атентат срещу истината“. Той е сапьорът знаме, който опазва истината.

Не го е срам точно той

да говори за истината. Медиите и въобще обществото също не ги е срам. Отдавна не им минава през ум, че участието в този паранормален спектакъл дори единствено като слушатели е недопустимо – все едно да битуваш в стая с поквара и да няма проблем – има, понеже въздухът е общ.

Човекът, разбира се, е Бойко Методиев Борисов, лидер на ГЕРБ и десетилетен министър-председател. Пропадналото обещание – ГЕРБ да подкрепи евентуално вето на Румен Радев за хартиената бюлетина (поради спецификите на източника никога не се знае пропаднало ли е наистина). Дискусионният форум бе във Враца. Пак там Борисов се сравни с футболиста Меси – бил най-добър сред възможните министър-председатели. На другия ден българският Меси предлага за премиер периферно име. Със същия патос обяснява, че то е най-добрата възможност.

Целият този абсурд ни връхлита, без още Борисов да е управляващ! Лидерът на ГЕРБ си няма нито мнозинство, нито министри, нито милиони избиратели, които някога му подаряваха сърцата си…. Нищо не зависи от него. И въпреки това е надвиснало туловището на дебелашкия цирк. Представяте ли си какво ще настане, ако управлява, ако зависи от него?

А хипотезата нещата да зависят отново от Бойко Борисов е твърде вероятна. Всичките обсъждани варианти около т.нар. кабинет на малцинството минават през подкрепата на ГЕРБ. Другата опция са нови избори и правителства на Радев. Работата е от „трън на глог“, обществото свикна със злочестата неизбежност. „Какво да се прави, такива са времената, няма как иначе…“, подклаждат обезверението политици и политолози. Само че най-после трябва да се каже, че дори да няма как вече,

беше време, когато имаше как

Нищо не бе неизбежно. Нито автоматично. Направиха се грешки. А приказките за неизбежността правят така, че да не се извличат изводите от тия грешки. Спестява се фундаменталната поука от цялата криза. Нарочно или неволно се случва – не знам. Но съм сигурен, че без поуката ни чакат още много подобни кризи.

Вече забравихме, но нека си спомним каква бе ситуацията само преди година. Миналия декември Борисов се бе скрил в Банкя, току-що приключил смирените видеа пред икона: „Моля ви, не с лошо, дайте да се помирим!“. Вече бе разбрал, че помирение няма да има, просто защото

с ненужен човек не се помирява никой

Седем месеца България си живееше с уюта и перспективата без Борисов. Той отсъстваше. Наследниците във властта не бяха идеални (кой ли е?), но стана ясно, че тази държава може да съществува и без ГЕРБ. Управляващите правеха и хубави неща, и лоши, караха се, сдобряваха, появяваха се съмнения за корупция, отхвърляха се.. – живот, какъвто води управлението на всяка една демокрация, особено щом е коалиционно. Най-важното бе, че държавата живя нормално без Бойко Борисов. Протестът и целият политически цикъл по демонтаж на лидера, втори по дълголетие след Тодор Живков, бе успял.

За да продължи и се утвърди това положение, бе нужно едно-единствено нещо – четворната коалиция да се запази. А можеше да се запази само след взаимни компромиси между разнородните участници. Неприятно е да се правят компромиси, но абсолютно щастие няма. Те са неизбежни – както в политиката, така и в живота на всеки обикновен човек. Винаги са в името на нещо – като цена. Така „нещото“ да бъде оставен Борисов в пенсия бе на цената на компромисите вътре в коалицията. Иначе тя се разваля, той се връща.

На реален терен събитията следваше да изглеждат така: иска ИТН шефския пост в БНБ – даваш го; против е пускането на Македония в ЕС – не търчиш тайно да вкарваш Македония (нямаше да е особена драма – съседите ни щяха да дочакат по-добра конюнктура у нас, както ние за Шенген);  БСП е против официалния износ на оръжие за Украйна – не я дразниш (действаш неофициално, както си беше). И т.н. Кое е“доброто“ и „злото“ в тия казуси е въпрос на приоритети –

ако ти е най-важно коалицията да се запази и Борисов да е в пенсия,

правиш съответните компромиси; ако не ти е най-важно, или си въобразяваш, че ще спечелиш после изборите, не ги правиш. Като мандатоносител отговорността бе на ПП, тя избра вторият вариант.

Разбира се, успоредно съществува и едно интересно твърдение: ИТН от самото начало е „бомба, заложена от мафията“; тъй или иначе щеше да взриви коалицията. Но след като Кирил Петков и Асен Василев съвсем открито погазиха обещания към нея и постъпваха против волята й, това твърдение остава само хипотеза. „ИТН са корумпирани, какви компромиси с тях!“, гласи друго възражение. За да е валидно, следва да приемеш ПП (и останалите) за некорумпирани.

Въобще не снемам отговорностите от ИТН. Но от дистанцията на времето вече е ясно, че тя бе ключът за стабилност в този много крехък период. Нужно бе да се направи всичко възможно да остане в управлението. Не бива да се забравя (а вече е), че тази уж много лоша коалиция бързо се бе еманципирала значително от Радев дори.

С други думи, за да си остане все така в пенсия Борисов, трябваше да се направи всичко възможно четворната коалиция да оцелее. А важната потискана днес

поука е за компромисите –

представата за живот без тях е детска наивност, че и лицемерна дори. Всичко това не е само теория. От много акъл на практика се получи така: имахме четворна коалиция чрез доста компромиси, и с още повече, ако трябваше да оцелее коалицията без Борисов; всичко, което се очертава в момента, също е върху много компромиси, но с Борисов (или власт на Радев).

Има ли някой, който да каже, че днешният вариант е по-добър?

Диян Божидаров, Сега