Публичните образи на Бойко Борисов непрекъснато се менят. По-точно въртят. Като столичен кмет бе Бойко Обвинителя, който зад всеки храст изнамираше виновния Станишев. После стана Възмездителя, който се саморазправя с тройната коалиция и вкарва всички „лоши“ в затвора. Смени го Строителя – гради родината тъй, както и Тодор Живков не го е правил. При втория си кабинет бе Балансьора – лавираше между многото крилца на Реформаторския блок, АБВ и Патриотичния фронт. Със старта на третото правителство и предстоящото домакинство на България като председател на ЕС се превъплъти в Борисов Международника – носи хабер на Ердоган от Меркел, развива Западните Балкани, чертае бъдещето на Македония… Обаче настане ли проблем, опре ли ножът до кокал, пак е обвинител.

В последните седмици наблюдаваме точно това. „Прокурор Борисов“ е в стихията си. Колкото по-сочни са пледоариите му, толкова повече под килима се замитат неговите отговорности. А „изнамерените доказателства“ са такива, каквито винаги са били – подходящи за детска анимационна пиеса.

Ето, настанаха нерешими проблеми с Калиакра – хоп, виновник е тройната коалиция. „Развитието на ситуацията е резултат от недалновидни и неправилни управленски решения, взети от тройната коалиция и министър Джевдет Чакъров“, възвести правителствената информационна служба. Има истина в твърдението, но е налице и спестена. Всъщност Борисов много се радваше досега на случващото край Калиакра, вкл. на ветрогенераторите и голф комплекса, заради които ЕК осъди България. „Ако може цялата държава да е с вятърни перки, щях да го направя. Като отидеш в Северна България и все едно вечер си в приказките – червените лампички светят, стотици хиляди перки се въртят“, каза той през 2010 г. Година по-късно лично преряза лентата на голф комплекса, макар сега да не се сеща къде е.

В Девня цъка екологична бомба, старият завод „Полимери“ е руина, не работи. Кой е виновен? „Историята на прехода, криминалната приватизация“, твърди Борисов. Пак вярно твърдение, и отново недовършено. „Историята на прехода“ не свърши с появата на Борисов на политическия небосклон, а продължи с нея. Борисов е министър-председател 7 от последните 8 години. Ако толкова много вземаше присърце проблемите на Девня, и с екологията щеше да се справи, и да раздаде справедливост за престъпната приватизация. „Виновните ще си го получат“, каза той преди седмица в градчето. Каква ирония, същото казваше всеки ден под път и над път в периода 2009 г. – 2010 г. Виновните не си го получиха.

А какво се случи около кашата с НДК? Там незнайно как отговорно излезе служебното правителство, управлявало кратко между „Борисов 2 и 3“. Обвиненията не бяха отправени от премиера, а от негови съпартийци. Но какво направи самият той? Пак избяга от отговорност, отрече да е покровителствал случващото се, защото… от „години не се съм се чувал“ с Мирослав Боршош. А въобще следва ли да се чуват, за да покровителства? По-интересно е дали с друг член от кабинета „Борисов 2“ се е чувал и виждал Боршош и това да е в пряка връзка с лошото управление на НДК. Например с един бивш вицепремиер? Лидерът на ГЕРБ обаче избягва тази тема. Всъщност още в аванс, малко след като спечели и тези избори, Борисов оневини партията си за провали в европредседателството, намирайки грешник за всички минали, настоящи и бъдещи беди. „Те искат да няма председателство“, каза той по адрес на БСП, а гневът бе провокиран от… отказа на социалистическата партия да „телепортира“ Деница Златева като министър по председателството от служебния в неговия кабинет.

Добре че страстите около урановата вода в чешмите лека-полека се успокояват. Защото и по този въпрос Борисов намери виновник – БКП и уранодобива през годините на тоталитаризма.

Всичко това не е нов сюжет в политиката. За да търпят едни политици, хората следва да мразят други. У нас например за левите среди виновни за несгодите са неизменно или Филип Димитров, или Иван Костов. Отделно от това Борисов има огромни артистични заложби (известен факт), нормално е да ги ползва. Случващото се обаче опровергава констатациите на наблюдатели, че колкото повече трупа стаж в управлението, толкова повече той се стреми да влиза в образа на белобрад старец, от когото се лее кроткостта и мира на вечното познание. Обратното е – „прокурор Борисов“ му е нужен за почти всеки проблем във вътрешен план.

А скоро го видяхме и в още една позната роля. „Загубихме ги (за президентските избори – бел. авт.), защото не искахме да ги спечелим“ рече той. Така се яви позабравеното ербап момче, което печели, когато губи дори.

Всичко това е нужно на Борисов не заради риск от падане от власт. Власт се губи при алтернатива, такава засега няма. Нужно му е, за да дава прости отговори на сложни въпроси. И да бяга от лични вини. Но колко ли дълго ще се оправдават с него и следващите управляващи, когато той един ден падне от власт?