Днес аз съм журналист. И не, не защото дядо ми беше такъв. И не, не защото баща ми цял живот пишеше. И не, не защото понякога и аз написвам по някой неграмотен текст. Днес аз съм журналист, защото познавам стигмата. За еврейската общност аз съм фашист, защото съм във ВМРО. За ВМРО аз съм евреин, защото … винаги съм бил такъв. И нямам проблем да живея със стигма. И въпреки, че цял живот съм бил така, не разбирам когато някой слага такава на другите.

От вчера в Народното събрание цялата журналистическа гилдия е изолирана в една зала и е ограничено придвижването на журналистите в сградата. Ограничено е времето в което могат да се хранят и да си купят кафе. Мерки за сигурност. Срещу коронавирус. Или срещу словото. Не знам. Уверен съм, че журналистите са виновни за паниката. Защото най-добрата профилактика срещу китайската кашлица е да си спреш телевизора. И да си миеш ръцете.

Но мерките за сигурност в Народното събрание са странни. Меко казано. Народното представителство не е по-различно от всеки български гражданин. Да си избран за народен представител е работа. Като всяка друга. Като шофьорите в събранието. Като администрацията в събранието. Като служителите в стола и кафето на събранието. Като чистачките в събранието. Като охраната на събранието. И да, работа както е работа и на журналистите в събранието. Да отделиш само журналистите е неправилно. Не само неправилно, това е стигма. Стигма, че журналистите разпространяват заразата. Другите не. Аз цял живот живея със стигма. Днес аз съм журналист!