През последните няколко дни от водещи политици научихме много повече за българското политическо задкулисие, отколкото от дълбокомислените анализи през годините назад. Ключовата фраза тук е: „Обещайте му нещо на Христо Иванов, пък после не го изпълнявайте“.

Ключова е, защото нагледно демонстрира как се прави политика в България – обещаваш, без изобщо да имаш намерение да изпълниш. Разбира се, Мая Манолова също не се въздържа да разкрие неща от кухнята, като заяви, че лично Слави Трифонов я е убеждавал да не се кандидатира за кмет на София. А Тошко Йорданов обвини Христо Иванов, че искал всеки министър и изобщо всяко назначение в държавата да бъдат съгласувани с него. Той пък отвърна, че не купува котки в чувал и че щом искат неговата подкрепа, ще се съобразяват с мнението му.

Да виждате тук някъде разговор за принципи, за политики, за идеи? Просто всеки се опитва да преметне другия и да прилапа колкото се може повече власт. Между другото, забелязал съм, че колкото повече някой партиен лидер ни убеждава как „порциите“ изобщо не го интересували, как той само от принципите се вълнувал, толкова повече партийни другари се опитва да пробута на високи държавни постове. Политиката у нас отдавна не е, а не знам изобщо дали някога е била, поле за сблъсък на визии за бъдещето на държавата. Политиката у нас е махленска борба за постове.

Ето затова хората се отвращават от нея. На последните парламентарни избори имахме най-ниската избирателна активност в демократичната история на България. Негласуването е една от най-обяснимите реакции на публиката на поведението на политическите играчи, които минават за „сериозни“ и „стабилни“. Другият отговор е гласуването за антисистемни партии, за такива, които обещават, че няма да играят по правилата. Някои анализатори, които минават за много умни, и до днес се чудят как така „Има такъв народ“ станала първа политическа сила. А всъщност няма нищо по-логично от този изборен резултат. Хората гласуваха за тази партия, защото тя най-добре отговаряше на очакванията им за взривяване на статуквото. Тези дни е модерно да бъдат обвинявани представителите на ИТН във всички възможни грехове. Непредвидими били, съсипвали парламентарната демокрация, играели си с огъня, използвали непристойна лексика и дори естетическите правила нарушавали, явявайки се със скъсани дънки в парламента. Авторите на тези обвинения пропускат нещо много важно. Именно защото се държи по подобен начин, ИТН спечели изборите. Приближи ли се до традиционните партии, започне ли да се държи скучно и предвидимо, „Има такъв народ“ ще загуби основното си предимство – нестандартността и съпротивата срещу всички.

Разбира се, партията на Слави Трифонов има за какво да бъде критикувана. Особено що се отнася до кадровите решения. Няма никаква политическа мъдрост в това да предложиш за премиер Николай Василев. Неговите идеи за развитието на една държава бяха популярни преди 40 години, а и практиката показа, че не работят и че водят до много повече проблеми. Не само политическа, но и нормална човешка логика нямаше в настояването Петър Илиев да бъде не просто министър, а и вицепремиер. Съмненията за плагиатство, както и поведението на този човек при единствената му публична поява ясно показаха, че това е типаж, на когото не е добре да се поверяват важни постове. Обаче в същото време съм напълно убеден, че кабинет с подобни персонажи щеше да мине без никакви проблеми, стига Слави Трифонов да беше удовлетворил властовите претенции на политическия „умнокрасивитет“.

Ако си мислите, че „Демократична България“ няма такива, значи страдате от симпатичен, но тежък наивизъм. Тези хора се имат за най-умните на света. И поради тази причина те смятат, че управлението им се полага по право. Това, че имат само 34 депутати, за тях няма никакво значение. Те са най-способните и затова останалите трябва да ги слушат. Точка по въпроса. През 2014 г. Бойко Борисов даде власт на „автентичната десница“ и тя силно го заобича. Днес обаче Слави Трифонов отказа да им даде власт и „градските десни“, които вече се бяха приготвили да го обичат, отново го намразиха.

От гледна точка на почтеността наистина е по-добре да има избори, отколкото някакво, съставено на две на три, правителство, плод на задкулисни шушукания. Никоя държава не е пострадала от това, че често има предсрочни избори. Тъкмо обратното е. Демокрацията страда именно когато няма избори, когато хората нямат право да изразят мнението си за ставащото в страната. Пък и в крайна сметка, ако не ни харесват партиите в този парламент, спокойно можем да гласуваме за други. Нали затова имаме демокрация?

Петър Волгин, БНР