„Копеле, не вярвам, че стигнахме дотук“. С тези поетични, абе направо библейски думи, които ще бъдат увековечени през 23 век в ревизираното издание на „Кама сутра“ за реформатори от последния ден, се бил обърнал правосъдния министър Христо Иванов към лидера на ДСБ Радан Кънев.

Поне така гласят самопризнанията на самия Кънев, дадени докато консумираше последиците от неочакваната грешка да се качи в една и съща кола с Диана Найденова. Дайте да бъдем честни, когато чуе реплика като казаната в началото, конспиративното съзнание на пролетариата ражда картини на тайни оргии, малолетни проститутки и бичуване пред портрета на Иван Костов, сцени достойни да бъдат описани с толкова драматично възклицание. А, истината се оказа доста по-банална. Христо Иванов и Радан Кънев се поздравявали с успеха на съдебната реформа, разбираш ли, копеле.

Този успех на реформаторите започнаха да ни го обясняват от всички медии на „Америка за България“. Десните шамани излязоха от перманентния махмурлук и започнаха да заработват кинти за нова пиячка като обясняваха, че всъщност включването на ДПС и отпадането на две-трети от първоначалните идеи всъщност е голям успех. „Че конституционната поправка не е панацея (все едно някой я смята за такава), че е „имитация“ и т.н. ще се пише денонощно в голяма част от пресата. Равносметката показва друго“, дръпна моралистично заключение Даниел Смилов. Равносметката всъщност била добра. Първата крачка била направена. Отваряйте шампанското направо.

Смилов, разбира се, солидно изкривява реалността дори и в това заключение, защото съдебната реформа бе представяна именно като върховната панацея на българския успех и след нея се очакваше бедността да намалее, политиците да спрат да крадат, Азис да пропее опера, а естествената големина на бюстовете на българските жени да се увеличи сред с пет сантиметра. Съжалявам за тази шегичка, но ако си направите труда да проследите интервютата на представителите на Реформаторския блок от времената преди да катастрофират с реалността, ще видите, че те представят съдебната реформа точно като някакво грандиозно космическо събитие. Това е симптом за политическата лудост на дясното пространство, но и симптом за българската журналистика, защото нито един, ама нито един журналист не се опита да изиска целенасочено отговор от представител на РБ – ама какво ще правите и докъде сте в състояние да стигнете с компромисите в търсенето на митичните 160, а всъщност 180 подписа.

„Толкова дълго отлагахме и не регистрирахме никакво движение по реформата, че сега, когато ни се налага да препускаме, трябва да се радваме, че можем да ходим“, написа всичкологът Илиян Василев пак с цел пусне адреналин сред унилият десен електорат, който така и не успя да разбере как така Лютви Местан и Радан Кънев се оказаха не само първи приятели, но дори и съвносители на промените. Трябва да разберете, че след две години усилена пропаганда в очите на психодесните това изглежда така все едно Джак Изкормвача да се подпише в подписка за по-добри условия на труд на сексработничките в Лондон.

„Започнахме без гласове да прокараме реформата, сега имаме 180 гласа, независимо че пакетът е редуциран“, обяви и правосъдният министър Христо Иванов, обявен от либералната преса за нещо като реформаторски Супермен, лудият, който е тръгнал да прави толкова радикална реформа, че е чудно как досега не е бил пометен с базука. Изобщо пред нас се разкрива картина на един чудовищен успех. На страхотна победа. На нечуван консенсус. Направо на един исторически компромис, който ще изпотява един ден студентите, които кандидатстват с история. Това за което не си дадоха сметка реформаторите е, че този народ вече лъган безкрайно толкова много години, че надушва лъжата като обучено прасе скъп трюфел. Не напразно фразата „исторически компромис“ стана синоним на политическото порно, а шегичките за реформаторските лидери придобиха толкова лют характер, че евротатлантическите им души ще се сгърчат от политкоректен ужас, ако ги прочетат всичките.

Дайте обаче сега да видим истинските измерения на този „голям успех“, защото иначе рискуваме напълно да затънем в блатото на лъжите, а оттам, копеле, излизане няма.

Някъде в късната есен на миналата година, когато стана ясно, че реформаторите клонят към идеята реформата да стане не чрез промени в Закона за съдебната власт, а чрез промени в Конституцията, започнаха да ни проглушават ушите с това как реформата в основия закон била толкова радикална, че даже Троцки щял да се уплаши, ако я прочете като писмен текст. Какви бяха идеите – разделяне на ВСС на прокурорска и съдийска квота, засилване на ролята на съдебния Инспекторат, явно гласуване във ВСС и няколко други за цвят. Общото между тях е, че когато ги чете обикновен човек по никакъв начин не може да схване къде го тоз пусти радикализъм, къде е тази тотална реформа. Това, което се предлагаше от реформаторите бяха някакви технически промени, но рекламирани като невероятно юридическо постижение. Както написа някой във фейсбук – цялата реформа прилича на преместване от единия в другия крачол и единствените луди са тези, които се ловят на поредната въдица за лековерни съзнания.

Ако реформаторите обичаха да слушат някой друг вместо себе си щяха да разберат и друго. От първия ден беше ясно, че точно в края на мача ДПС ще се намеси в тази игра и ще изземе инициативата от тях, защото управляващата коалиция не е между ГЕРБ и РБ, а между ГЕРБ и ДПС. Това пролича седмица преди окончателното внасяне на промените. Точно тогава Местан се намеси в мача и не само се намеси, ами подаде топката на Бойко Борисов, който почна да прави совалки и да търси политическа подкрепа сред опозицията. Именно тогава прозвучаха първите гневни коментари срещу Христо Иванов, чу се, че той е подвел премиера и се изясни, че ако управляващите искат да привлекат подкрепа трябва сериозно да редуцират промените, които предлагат.

Така се получи пълен цирк. Половин година се обсъждаше един законопроект, правеха се кръгли маси за неговата презентация, а точно преди финала той бе орязан с две-трети. Направо окастрен. Единствената идея на реформаторите, която остана непроменена е тази за разделянето на ВСС на две. И това трябвя да е успех? Това е все едно да си обещал да направиш от една барака стройна пететажна къща с красиви балкони, огромни стаи и басейн, а най-накрая да се окаже, че всъщност си боядисал наполовина прозореца в тоалетната. Ако това може да бъде наречено успех, това означава, че в последните години и България бележи сериозни успехи по футболните терени.

Парламентарните маневри за промените в Конституцията обаче се записаха в историята с още едно величаво постижение. Подписите на Радан Кънев и Делян Пеевски се оказаха в един списък – този на съвносителите на промените. А това е най-голямата ирония. От две години насам Радан Кънев става и ляга с името на Делян Пеевски на уста, той бе станал неговият личен образ на злото, на видимата фигура срещу, която въстават неговите идеали. Всичко това сега бе захвърлено в огъня.

„Историческия компромис“ се оказа другото лице на грандиозният провал. Но това поражение не се дължи единствено на интригантската харизма на ДПС. До него доведе политическата подлост на хората на Кънев. Защото цяла половин година те бяха впрегнали своите собствени медии-бухалки, партийно-грантовата си преса, да се опитват да извиват ръцете на всеки, който каже дори и думи срещу техните идеи. Техните действия не бяха опит за преговори, а чист медиен рекет в най-брутална форма. Но най-накрая този подход рухна, защото все пак политиката има правила срещу, които трудно може да се въстане. И поражението на реформаторите бе в това, че се прегърнаха с ДПС с такава страст и целувки, че десните анализатори все още не могат да вземат този завой както трябва. Стана ясно, че те не са самостоятелен политически фактор, а просто марионетка. Всички клетви, че ще се оттеглят от властта, ако реформите не минат бяха забравени.

И кой, пардон, #КОЙ, се оказа виновен за порнодраматизма на Реформаторския блок? Ами как кой – лошата БСП. БСП отказала да се включи в подписката и така принудила жадната за любов десница да потърси утешение в прегръдките на Местан. Не напразно всички дефилиращи по телевизията политически пеперуди на десницата почнаха да говорят, че БСП се поставила в изолация, партията постъпила драматично грешно и сгафила отново. Всъщност отдръпването на БСП от опита за този натрапен консенсус е изключително идеен ход. Играта на промени в конституцията, водена по този начин, е част стария филм за България и той се прожектира в опит статуквото да спечели още малко време и за пореден път да се опита да продаде дясна утопия на разгневените избиратели. Какво да правиш в политическата оргия, където се преплитат телесата на толкова мното партии, че подобно на Оруел човек може само да каже: „животните отвън се взираха от прасе към човек, от човек към прасе и отново от прасе към човек; но вече беше невъзможно да се каже кой какъв е“.

Равносметката за парламента след реформаторската победа прилича на маса в черноморска закусвалня, където са вилнели пияни англичани. Тези, които най-много настояваха за истински прозрачност всъщност се договориха по един изключително задкулисен начин. Тези, които най-много твърдяха, че са носители на морала се спаразиха като крайпътни кралици на нощта. Тези, които твърдяха, че ще борят мафията всъщност направиха сделка с нея, за да могат да скрият факта, че техният исторически компромис е поредният медиен балон, който гръмна трагикомично. Лютви Местан се оказа реформатор, а Бойко Борисов човек на консенсуса.

Гласуваш за Радан, получаваш Шиши и Местан. Това трябва да е лозунгът на съдебната реформа. Стегнат, ефектен, страстен. Ех, копеле, направо не мога да повярвам, че стигнахме дотук!