Известният бивш дисидент Владимир Буковски, който сега живее във Великобритания, отдавна сравнява Европейския съюз със Съветския съюз, страна, която той мразеше и срещу която се бореше – е, в смекчен вариант, но по своему идеологизиран и недемократичен.

Малцина бяха склонни да се вслушат в него, но сега лидерката на френския Национален фронт Марин льо Пен казва, че ЕС започва да се разпада точно като Съветския съюз. Аналогията заслужава известно обсъждане.

Във въздуха след Брекзита витае нещо, което напомня разпадането на СССР. Както се изрази тази седмица прессекретарят на президента Владимир Путин Дмитрий Песков, “вероятно ще е неразумно да се правят преки сравнения, но навлизаме в едно, да го наречем така, турбулентно, мрачно и непредсказуемо време”.  За разлика от Песков, Льо Пен не е преживяла лично последните години на Съветския съюз. Може би затова тя няма проблеми с преките сравнения. В неотдавнашно интервю Льо Пен заяви, че ЕС е също толкова невъзможен за оправяне, колкото комунистическата свръхсила:

“Те правят точно това, което правеха хората в Съветския съюз. Когато резултатите не бяха на висотата на очакванията, (съветските власти) казваха, че нещата не работят, защото няма достатъчно комунизъм. И Европейският съюз е същият. Всеки път, когато нещо се проваля, казват, че е защото няма достатъчно Европа.”

За националистите в Европа ЕС с неговите наднационални институции в много отношения прилича на Съветския съюз. Той се управлява предимно от неизбрани от никого бюрократи, има слаб парламент, разпространява политическа коректност. Те обаче главно се безпокоят от това, което според тях са опитите му да заличи националните идентичности и да насърчи някаква европейска
свръхидентичност на тяхно място. В този наратив случилото се във Великобритания се приема като началото на онзи вид националистическо пробуждане, което доведе до разпада на Съветския съюз. Това, което Льо Пен нарича неизбежната “пролет на народите” в такъв случай би било сходно с т.нар. “парад на суверенитетите” от 1988-1991 г., когато всички съветски републики и дори някои съставни части на самата Русия решиха, че искат да са национални държави.

Лесно е човек да се увлече с тези сравнения. Тези движения за независимост се засилиха на фона на предизвиканата от евтиния петрол икономическа криза. Тя, разбира се, бе по-тежка от всичко, което ЕС е преживявал – точно както господството на тоталитарния Съветски съюз бе по-репресивно и разрушително и от най-развинтените фантазии на евроскептиците. Икономическите несгоди улесниха националистически настроените популисти в Украйна и балтийските страни да твърдят, че централните власти в Москва лишават републиките от ресурсите им. Гърците в отделни моменти изглеждаха поели по подобна траектория. “В условията на криза и глад внезапно плъзна нещо като вирус на завистта. В балтийските страни крещяха “Стига сме хранили Москва!”, а в Русия не искаха да “хранят” Централна Азия и Грузия”, спомня си Сергей Шахрай, бивш сътрудник на първия президент на Русия Борис Елцин.

Това звучи доста като аргументите на привържениците на Брекзит за бюджета на ЕС и злоупотребяващите със социални помощи имигранти в ЕС. Обаче след като съветските републики извоюваха независимостта си, благоденствието не се материализира незабавно. Вместо това икономиките им се сринаха, отчасти заради колапс в утвърдените производствени връзки и възникването на национални граници и митнически бариери.

Освен това движенията за независимост се превърнаха в прикритие за онзи расизъм и друга дискриминация, които станаха явни във Великобритания след гласуването и емоционално описани в
пост във Фейсбук от литовска тийнейджърка: ” Мисля, че за хората, които вече бяха расисти, стана по-приемливо да са открито расисти, след като Великобритания извоюва “независимостта” си. Понеже стана приемливо да ми се казва: “Сега ще трябва да си вървиш, защото гласувахме за напускане и искаме да те няма”“.

Тийнейджърката, Егле Матулионите, е твърде млада, за да  помни същите настроения по адрес на руснаците по времето, когато Литва стана първата съветска република, обявила независимост  през март 1990 г. Рускоговорещите по улиците на литовските градове бяха наричани “окупатори” – по аналогия със Сталиновата окупация на балтийските страни след Втората световна война – и
им се казваше да си вървят у дома.

Ако Брекзитът предизвика вълна от напускания на ЕС, лесно можем да си представим лидерите на най-големите страни да се съберат на закрити врата, за да договорят условията по окончателния развод, както се събраха президентите на Русия, Украйна и Беларус в Беловежската гора в края на 1991 г. И също толкова лесно можем да си представим как приемниците им наричат това трагедия и предателство, както направиха в постсъветските държави.

Британските привърженици на оставането в ЕС вече казват това за Брекзита и архитектите му. А върхушката в САЩ сега се тревожи, че ерозията на ЕС може да е почти толкова дестабилизираща за сегашния свят, колкото бе тази на Съветския съюз в началото на 90-те години. Аналогията обаче има един очевиден фатален недостатък. Съветският съюз бе основан на принудата. При ЕС не е така, каквото и да се говори за икономическия натиск на Германия над по-слабите членове. След отцепването на Литва съветският лидер Михаил Горбачов незабавно го обяви за незаконно. Той опита икономически санкции срещу отцепническата република, но те не дадоха резултат и през януари 1991 г. бяха пратени войски в литовската столица Вилнюс. Тринадесет литовци загинаха в тези безсмислени атаки. В същото време в Москва стотици хиляди демонстрираха срещу употребата на сила. Въпреки националистичния характер на литовската революция, руснаците по онова време смятаха, че тя е стъпка в посока към собственото им освобождаване от комунизма.

Представете си само Брюксел да организира протест срещу решението на Великобритания да се отдели и да опита икономически ограничения, за да я накаже. Представете си подкрепящи Брекзита демонстранти в Берлин, вдъхновени от надеждата, че смелите британци ще проправят пътя към свободата за останалата част от Европа.

Не може да се претендира за морална правота при напускането на ЕС, за разлика от излизането на балтийските страни от Съветския съюз, което сложи край на дълги години окупация. Няма застаряваща, но все още опасна ламя, срещу която да се води борба, а само една отворена врата, по която да се блъска. Има обаче поуки, които може да се извлекат от рухването на Съветския съюз. Зле управляваните свръхдържави – известни още като империи – имат тенденция да се разпадат. завистта, расизмът и упоритото желание да се справяш със свои сили обаче не водят към богатство. Балтийските страни намериха относително икономическо благоденствие в ЕС, към който свободно избраха да се присъединят. Въпреки че те бяха първите, които разклатиха основите на Съветския съюз, те вероятно ще са сред последните, които ще напуснат ЕС, ако той се разпадне.