Като малък бях много озадачен защо в „Изгубеният свят“ професор Челинджър се отнася така грубиянски с репортера Еди Малоун, преди да станат приятели и да се отправят на спиращото дъха пътешествие. Вече зная, че човекът е бил напълно прав. А съм убеден, че ако живееше в наши дни в България, колегата от книгата би отнесъл и няколко плесници.

На тези миролюбиви мисли ме води многогласният вой от последните седмици относно личността на Динко Вълев. Онзи от Ямбол, дето се прочу с няколко заловени имигранти, пресекли държавната граница нелегално, изхвърлили своите паспорти, млади и здрави мъже, наречени благородно от медиите „клети бежанци и майки с деца“.

За гнева на Българския хелзинкски комитет, който стриктно следи някой да не каже „педераст“ или „циганин“, но за пребити и изнасилени самотни старци мълчи като мушната гайда, няма да говорим. Позицията на тез хуманисти и човеколюбци е ясна още от самото им създаване. Да съдят журналисти, които си позволяват да говорят истината в прав текст.

Преценете за тях сами от сигнала им до прокуратурата: „В репортажите Вълев признава, че е нанасял такива удари по хора, които са били от естество да причинят кървящи рани. Пострадалите са били част от група, включваща мъже, жени и дете, бягащи от Сирия. Вълев ги е принудил да лежат с лице към земята в продължение на час и половина, след като е отправил към тях смъртни заплахи. От един от репортажите става ясно още, че той е преследвал мъж в продължение на 2 км, преди да го залови. Вълев отправя и редица обидни квалификации срещу бежанците и внушава страх от тях“.

Думата ми е за двата полюса на медиите и техните поддръжници по въпроса за мъжа от Ямбол. Малко след като излезе първият материал за него, може би ядосани, че не са хванали първи историята, няколко сайта и вестници закрещяха, че това е пълно безобразие, къде гледа прокуратурата, този е престъпник, мутра, селски бияч и откачалник. За клетите бежанци с бради до пояса и вид на талибани има кой да се грижи – граничната полиция. Разбира се, за няколко часа европейското им възмущение придоби размерите на нападение от египетски скакалци.

Познайте къде! В интернет форумите и фейсбуците, правилно се сетихте. В пространството, където всеки българин е най-големият пич, борец за правда и свобода и широкоскроен европеец. На няколко места прочетох, че този селяндур няма право да пречи на хората, търсещи убежище в Европа и просто минаващи оттук. Но пламенните правозащитници удобно пропуснаха да чуят как министърът на отбраната на Австрия (която отдавна пищи от талазите, идващи в нея) Ханс-Петер Доскоцил каза, че най-разумният ход е да бъде отрязан и запушен този „балкански път на бежанците“, хвали България за построяването на оградата и за усилията да ги спира и насочва към граничните контролнопропускателни пунктове.

Чудя се дали същите алтруисти смятат каналджиите за свои събратя по възгледи и безкористни почитатели на Махатма Ганди. Между другото, същите, за които говоря, съвсем открито призоваваха да бъде осъден и вкаран в затвора граничарят Вълкан Хамбарлиев, който застреля без да иска нелегален имигрант до Аврамов мост. Без дори да опитат да си представят как могат да се чувстват посред нощ двама мъже, въоръжени само с пистолети (и аз бях изумен, като разбрах, че не носели автоматично оръжие) сред група от 54 клети бежанци от Сирия, майки със ситни дечица, „всички мъже на възраст от 30 до 50 години, изглеждащи в отлична спортна форма“, както ги описа главният секретар на МВР Георги Костов.  А, да не пропусна – от Афганистан.

Питам се дали у тези хора има някакво чувство за съобщност, дори капка мисъл, че говорят за сънародник. Съпоставяйки го с напълно непознати, дошли от незнайно къде, които нарушават българската граница, отказват да се подчиняват на официалните власти, открито ги презират, лъжейки, че бягат от военни конфликти и сеят лайна по пътя си. Имам изненада за тези интернет поборници. По нищо не са различни от идеите на интернационализма в недавнашното ни комунистическо минало. Оня, безроден интернационализъм, който проповядваше, че не е важна родната страна, а победата и добруването на социализма по целия свят. Или нещо подобно. Което всъщност не е нищо ново, най-пламенните защитници на човешките права у нас са възпитани именно в здравия едновремешен комунистически дух. Неслучайно смятат за връх на сладоледа носенето на фланелки с лика на убиеца Че Гевара. Оня, с червената барета, сещате се.

Вярно е, че Динко не говори като по учебник. Не говори като тях – сложно и възпитано, с акцент от жълтите павета и Орлов мост. На Динко му е през оная работа за общоевропейски ценности, той разсъждава прагматично – през гората минават съмнителни субекти. Идват към селото. Когато им вика да спрат, хукват да бягат. Значи работата им не е чиста. Един се опитва да го удари. Динко го събаря на земята с юмрук.

Защото е селско момче, да. Не е бледолик протестър, който през работно време дере гласче под прозорците на Министерския съвет и Народното събрание без от това да има каквато и да било полза. Динко не е Ценко Чоков. Ако беше, щеше да има политически амбиции (нищо чудно сега вече някой да се опита да му втълпи такива) и като го гледам какво върши, щеше да убеди доста хора да гласуват за него.

„Мутрата“ Динко върши нещо, което преди народът да се изкриви съвсем от 27 години беззаконие смяташе за напълно нормално. Казвахме го по плацовете, когато целувахме българското знаме. „Защитата на Отечеството е върховен дълг и чест на всеки български гражданин“.

Заради такива като Динко, граничаря Вълкан и историите, че у нас природата е недружелюбна, тълпите нелегални имигранти всячески се опитват да избягват България, а предпочитат да преминават през Македония. И дано продължава да бъде така. Че юрнат ли се масово да минават оттук, ще стане страшно. Предполагам, че гордите граждани, наричащи Динко „селска мутра“, тогава също ще опищят орталъка. Как къде, в интернет и на жълтите павета, разбира се! Не на границата.