Отказът от иранската сделка и митата на САЩ срещу ЕС и други страни отключват процеси на глобално пренареждане. Може да се каже, че през целия период след Втората световна война дистанцията между САЩ и Европа не е била толкова голяма. Обтягането на отношенията Запад–Запад (САЩ–ЕС) се добави към неотдавнашното обтягане Запад–Изток (Запад–Русия; САЩ–Китай).  Руско-европейските отношения пък не вървят непременно към затопляне, но се оттласкват от дъното на последните четири години след Крим. Затоплянето обаче не бива да се надценява. Режимът на санкции и контрасанкции не е подложен на съмнение. Това са изводите в традиционния месечен анализ на института “Иван Хаджийски”.

Тръмп побеждава вътрешните противници, но създава външни

Президентът Тръмп продължи да укрепва своите вътрешни позиции в САЩ. В същото време обаче проблемите на Тръмп навън растат: проблематизират се отношенията с Европейския съюз, мюсюлманският свят се дистанцира заради Йерусалим; отношенията с Иран са в задънена улица, а и един завой остана до задънена улица в преговорите със Северна Корея, макар че шансът не е проигран. Срещата в Сингапур, насрочена, отменена и потвърдена, вероятно ще се състои, но перспективата не изглежда толкова безоблачна, колкото преди време изглеждаше.

На всичко отгоре: още не са еднозначно гарантирани отношенията с Китай. Постигнатата договореност между САЩ и Китай по отношение на митата съдържа конюнктурен компромис и все още не е издържала практическа проверка. Стопанинът на Белия дом сякаш влиза едновременно и вълнообразно в ролята и на доброто, и на лошото ченге. Той притиска, след това става сговорчив, усмихва се, после пак притиска. Анализатори смятат, че това е типичен бизнес-похват. Тръмп сякаш договаря сделка за недвижим имот, става от масата, гръмко отказва, но без да затваря вратата.

Как се стигна до говоренето за митата

За първи път международните реакции срещу Тръмп не са толкова на ценностна, колкото на икономическа основа. И точно икономически е акцентът в действията на Тръмп. Глобалистката стратегия на Барак Обама доведе най-богатата страна до границата на финансов колапс. Държавният дълг на САЩ достигна колосалната сума от 21 трилиона долара, т.е. надхвърли брутния вътрешен продукт на страната, а дефицитът в търговския баланс надхвърли 700 млрд. долара. По-нататъшното движение в тази насока е към финансова пропаст.

Печатането на пари не може вече да компенсира, защото ще доведе до инфлация и загуба на доверието към долара. Жизнено важно става дефицитът да се съкрати и преодолее. А той се натрупва именно от търговията първо с Китай, второ със страните от ЕС. Така се стига до идеята за митá, до решения, които изглеждат странно от гледна точка на близкото минало.

Митáта, наложени от САЩ на ЕС, вероятно ще предизвикат други тежки преговори. От икономическите заплахи и дипломатическите маневри може да се получи компромисен практически резултат. Остава неясен обаче въпросът за изхода от американския търговски дефицит. Това не е само американски приоритет. Засяга, косвено, но осезаемо, цялата международна търговия.

Изпъква ролята на Израел

Близкият до Израел курс на американското ръководство не е изненадващ, тъй като беше особен акцент в програмата на Тръмп. Републиканците в САЩ традиционно стоят по-близо до израелските позиции, отколкото до демократите. Израел може да се окаже идеалният посредник между САЩ и Русия в Сирия. Възможно е Израел да изиграе посредническа роля в Сирия, доколкото е заинтересован от стабилизацията на южната зона на деескалация и неговият интерес не се разминава със сирийската армия и с Русия. Още следващия месец ще покаже доколко тази хипотеза, разпространена в медиите на Израел, има основание.

Европа – призракът на популизма се завръща

Политическата криза в Италия е въпрос не само на партийна нестабилност или колебания за политиката. Проблемът със съставяне на правителство извади на преден план две опасности пред Европа, които със сигурност не са преодолени: „нормализацията“ на антисистемни партии, особено от крайната десница, от една страна, и дискусията не за надграждане, а за разпадане на еврозоната. Европа навлиза в няколко различни сфери на повишена несигурност – трансатлантическия разлом, настъпателността на Франция, кризата в Италия, политическата перспектива в Испания, висящото положение с Брекзит.

Парадоксално, „анти-Тръмп” консенсусът се оказва единственото интеграционно събитие. Но с позиции като тази на Полша, например, и той е подкопан. Дори и Вишеградската четворка е вече твърде хетерогенна. Чехия и Словакия се придвижват към много по-различна политика от Полша или Унгария. Въпреки впечатляващата международна активност, френският президент Еманюел Макрон още не е успял да се докаже като глобален държавник. Опита се да превърне Франция в мост между САЩ и Европа на мястото на Великобритания, но с последните ходове на Вашингтон тази претенция не получи шанс.

Амбицията на Макрон да отвори път към Русия може да бъде по-скоро икономически ефективна, отколкото геополитически достатъчно реалистична.

На прага на нова политическа ситуация – стабилност или плаващи мнозинства?

За управлението сега се налага да потърси нов вътрешнополитически сюжет, който рязко да замени геополитическия приоритет от европредседателството. То Създаде впечатлението за завой на ГЕРБ и лично на Борисов към Москва. На този фон своеобразен е случаят с председателя на ПГ на ГЕРБ Цветан Цветанов, който се откроява като „дисидент“ с прозападна категоричност. Но и самият Цветанов е принуден да застане зад лидера си, докато Борисов е атакуван от „старите десни“.

ГЕРБ страда от обвинения отдясно, че вече е в практически русофилски унисон с БСП. Независимо дали изобщо е вярно, това може да има и непредвидим ефект върху консолидацията на БСП и нейната опозиционна яркост.  ДПС пък изчаква. Предвидените за 24 юни избори в Турция ще създадат съвършено нова политическа ситуация – или внезапен край на „ерата Ердоган“ и продължителна нестабилност (която вероятно ще затвори Турция във вътрешните й проблеми), или окончателно укрепване на едноличната власт на президента (което вероятно ще даде импулс на още по-настъпателна външна политика, в т.ч. спрямо съседите). В ДПС, по всичко личи, че калкулират втория вариант като опасен за тях. Затова доста еднозначно те застанаха зад опозиционния кандидат-президент Мухарем Индже и му предоставиха възможност да говори на митинг против Ердоган в Кърджали, и то в присъствието на Мустафа Карадайъ.

Консенсусът между тримата лидери на Обединените патриоти пък е, че кабинетът остава. Заедно с това обаче те вече съвсем открито признават разминаванията си по повечето теми. Изпъква активността на Валери Симеонов, който успява достатъчно често да засегне важни проблеми и да провокира разгорещени дебати. Както и да се структурират позициите по тях, факт е, че подкрепящите вицепремиера многократно надхвърлят електоралното тяло на партията му. Като цяло, запазва се тенденцията Каракачанов да бъде по-балансираният, отворен за контакти в повече посоки, а Сидеров да залага напълно на „руската карта“, като по този начин предлага и комфорт на премиера Борисов във вземането на международни решения.

В ГЕРБ не могат да не са наясно какво значат зачестилите совалки на лидери на коалиционните партньори при други партии. Скорошни срещи на Корнелия Нинова с лидерите на ВМРО (Красимир Каракачанов) и на НФСБ (Валери Симеонов). След година „стабилност“ на властта отново се вижда практиката на „плаващите“ парламентарни мнозинства(за вероизповеданията, за идеите на Валери Симеонов, за АЕЦ „Белене“ и т.н.).