Най-приятната част от първото турне на френския президент Еманюел Макрон в Централна и Източна Европа бе финалната. Вместо да е уморен, завършвайки визитата си в България, той си тръгна ободрен. За разлика от Залцбург и Букурещ, където бе нащрек в преговорите с Чехия, Словакия и Румъния, на срещите си във Варна успя да си почине, защото, вместо да преговаря, се наслади на аплодисменти.
По-рано си мислех, че премиерът Бойко Борисов се хвърля на вратовете на чуждестранните ръководители да ги целува, защото при липсата на словесност на други езици е принуден да изразява дипломатическа любезност чрез езика на тялото си. Сега пролича, че неговото нескрито раболепие към “началниците” го е превърнало в международен Поцелуйко, който отказва да преговаря, за да не му личи, че е далеч от дипломацията.
Да видим как една и съща тема, смятана от Макрон за гореща в отношенията на Франция с Източна Европа, прозвуча в преговорите с различните събеседници – атаката срещу т.нар. командировани работници.
Чехия и Словакия направиха крачка назад, само доколкото се съгласиха, че темата е отворена (по-рано смятаха като Полша и Унгария, че не подлежи на нови преговори). В замяна на този жест, който разклати единството на Вишеградската група, поискаха от Франция, Германия и другите западни държави да не им извиват ръцете да приемат бежанци от Близкия изток. Румъния даде съгласие да разгледа евентуален нов документ през октомври на срещата на Съвета на ЕС (министрите на труда), но твърдо обвърза това с влизане в Шенгенската зона. България направо се съгласи, че Макрон има право да атакува Директивата за командированите работници, и не си запази поле за преговори. Тя също поиска достъп до Шенгенската и Еврозоната, но получи отговор “ще видим” – първо да се реновира Шенгенската зона (каквото и да означава това), а за чакалнята на Еврозоната да изчака подходящ момент.
Френският президент се готви за горещо “рантре” (завръщане от ваканция) наесен, защото профсъюзите посрещат на нож неговото намерение да внесе промени в Кодекса на труда. Това е чудовищно голям текст от 3000 страници, в който през годините са трупани толкова много правила, че френският бизнес е останал с тясно поле за маневриране при променяща се конюнктура за разлика от германския бизнес, който се реформира по-пъргаво.
Макрон не е готов за челен сблъсък със синдикатите и за да го отложи, отклонява вниманието им навън – към Източна Европа, която според него има вина чрез своя “социален дъмпинг” за високата безработица във Франция. Макар че в Залцбург той не можа да обясни как Австрия, която също се оплаква от “социален дъмпинг”, има два пъти по-малка безработица (5.5%), търсенето на виновници в други държави бе обертон на всичките му преговори.
Макрон желае да ревизира Директивата на ЕС за командированите работници от 1996 г., която вече бе поправяна през 2014 и 2016 г. Нейният най-голям недостатък според него е, че позволява на фирмите, които изпращат работници в други държави, не само да им заплащат по свои по-ниски тарифи, но и да ги осигуряват социално по нормативите в своите страни. По този начин те стават по-конкурентоспособни, защото струват по-евтино на фирмите на Запад, които ги приемат. Профсъюзите там недоволстват, защото, докато се борят за по-високи заплати и осигуровки на своите членове, работодателите им отвръщат с наемане на по-евтини, но не по-малко квалифицирани работници от Източна Европа.
Франция започна заедно с Германия остра атака на директивата през 2013 г., като за съюзници привлече Австрия, Швеция и трите държави от Бенелюкс (Белгия, Холандия и Люксембург). Срещу тях застана група от 11 държави, сред които и България. Резултатът бе, че настъпи само една съществена промяна в директивата – въвеждането на пределен 2-годишен срок за командироване, след което работниците или трябва да се приберат в своята държава, или да започнат да плащат осигуровки по нормативите в приелата ги държава. През 2016 г. пак под натиска на Франция и Германия Еврокомисията поиска всички да признаят принципа, че “за равен труд се плаща равна заплата на едно и също работно място”.
Така се появи лозунгът за “Европа, която закриля”, а Макрон направо заяви в Залцбург, че “начинът, по който функционира директивата за командированите работници, е предателство към основите на европейските принципи”. На възражението на Източна Европа, че единният пазар трябва да гарантира свобода не само на движението на стоки, услуги и капитали, но и на работна ръка, той отвърна: “Свободното движение на работна ръка няма за цел да фаворизира страните, които правят промоция на орязани социални права”. Звучи прекрасно и справедливо, както подобава на френския език като носител на идеите за свобода, равенство и братство. Във връзка с това Макрон настоява до края на годината да се промени още веднъж директивата, за да се съкрати позволеният срок за командироване до 1 година.
Няма съмнение, че командированите работници от Източна Европа много биха се радвали да им се плащат заплати и осигуровки по западен стандарт, но точно Макрон няма с какво да ги зарадва, защото неговото предложение означава просто да отпаднат от общия пазар на труда и да се затворят у дома, където да получават още по-малко, отколкото при командироване. Фактически инициативата на френския президент не само че няма да им добави нищо, а ще им вземе и малкото, което притурят към родните си заплати при командироване на Запад.
Каква е картината на европейския пазар на труда и къде сме ние според статистиката на Европейската комисия? В целия ЕС има близо 2 млн. работници, които са командировани в друга държава. На първо място е Полша с командировани 463 000 работници (23%), което обяснява нейната съпротива срещу промяна на директивата. Кои обаче са на второ и трето място? – Германия и Франция. Командированите германски работници в други държави от ЕС са 241 000 (почти 12%), а френските са 139 000 (близо 7%). И двете държави са приели най-много поляци – в Германия са 32% от всичките 419 000 командировани от други държави, а във Франция са 17% от приетите 178 000.
България има много скромно участие в европейския общ пазар на труда. Тя е на 20-о място по изпратени работници (15 839 души) и на 23-то място по приети от други държави (3325 души). Не се учудвайте, има и такива, които идват от други държави да работят у нас. Най-много са германците – близо 28%, а на второ място са французите – над 13% (какъв сюрприз!). Много интересно как ще им подейства предложението на Макрон за равна заплата при равен труд на едно и също работно място, ако трябва да бъдат приравнени към българските си колеги и ако на втората година започнат да се осигуряват за пенсия и здраве по българските тарифи. Иначе българите имат най-голямо желание да работят в Германия – 50% от командированите, на второ място е Белгия – 14%, а Франция е трета с 8%.
България е толкова назад, защото някои държави, сред които и Франция, се възползваха от предпазната клауза и 7 години я държаха под карантина. След отпадането й през 2014 г. бе отчетен ръст от 160% на командированите работници, но така или иначе българите не могат да са проблем за другите държави в ЕС. Соченето им с пръст преувеличава представата за техния дял. Същото стана и когато бившият президент Никола Саркози обяви тревога през 2010 г. срещу наплива на роми от България и Румъния. В действителност българските цигани никога не са били повече от 1500-2000 във Франция (само 10% от българо-румънския пакет).
Що се отнася до румънските командировани работници, те са близо 47 000 и нареждат страната си на 14-о място в ЕС. Чуждите работници в Румъния пък са 11 000 и по този показател страната е на 16-о място. И там картината е сходна. Най-много румънци работят в Германия (38%), а Франция дори не е в първата петица. Затова пък французите са на второ място сред командированите работници на румънския трудов пазар (18%) веднага след германците (20%). В сравнение с тях българите, които са им съседи, съставляват само 7% и са на шесто място.
Ето така изглеждат числата. И когато западни лидери ни вразумяват да се държим прилично в ЕС, не е достойно Поцелуйко да кърши ръце и да ги уверява, че “сме си написали домашното”. Просто трябва да изложи фактите, ако ги знае.
