“България уби дете” (През 2001 г. луда жена уби детето си, но убийството бе приписано на Иван Костов и правителството му и въпреки че бе детайлно разкрито, никой от противниците на Костов не повярва на истината) периодично се повтаря с поразително същатата интонационна истеричност слепота за истината и предварително нежелание да се установят фактите. Каквато и да е истината за убийството в Русе, няма значение, защото излезе във Фейсбук и световните медии – бедата става глобална, защото внушенията са направени преди да е изяснена тя.

До този момент няма никакви основания да се мисли, че това убийство е нещо различно от криминално-битов сюжет и от него да се правят обобщенията, изведени по установени български канали и копипейстнати в ББС и по всички западни издания, които не работят по-различно от нас.

Между зверското убийство в Русе и убийството на словашкия журналист или взривената журналистка в Малта засега има очевидни разлики и нито един сериозен факт, който да ги приравнява. Освен това думата “разследващ журналист” започна да се употребява под път и над път – последният, за който се сещам, е един измамник от “Господари на Ефира”. Не е лошо да бъдем по-прецизни, независимо дали става дума за ужасна трагедия или не.

Психопатологичните свръхреакции няма да променят нещата, нито ще стигнат до истината. Обратното, ще я скрият от очите ни. Истеричавостта, с която на властта се приписват измислени престъпления, но оставаш сляп за истинските й, не върши никаква работа. Затова и циклично се повтаря.

Чувството, че не може повече така, че това е краят, че България умира и прочие автосугестии ги наблюдавам от 35 години. Още от времето на късния соц. Самият аз съм се поддавал на тях, но вече ми е в повече. Това е обикновена глупост и вътрешна незрялост. И нещо, което дъблоко ме потиска – фенската психология. Реагираме така, защото нашите не са на власт и се възмущаваме от същите реакции на враговете, когато техните не са на власт. Непоносимо е всичко това.