Предлагаме ви откъс от подготвения за печат в издателство “Захарий Стоянов” дневник на проф. Илчо Димитров “В правителството на Жан Виденов, 5 януари 1995 – 4 март 1997”. В текста не са правени поправки и съкращения, запазен е правописът на автора. Включени са бележки само за някои от споменатите лица, които повече или по-малко вече не присъстват активно в политиката. От съставителя Иван Илчев

3 февруари 1997 г. – понеделник

Вчера не са приели изказването ми; извадих 50-ина преписа и един от моите сътрудници отиде на “Позитано”, за да ги раздаде на участниците в следобедното заседание. Междувременно ми звънна Жан: обяснявам, че не отидох вчера, че и днес няма да ида, не защото съм болен, а защото не искам да излезе, че с моето участие се извършва нещо, от което бях напълно отстранен; с кого ли не се консултираха, а мен не попитаха дори кой да е просветен министър; вярно е, че категорично съм изразявал нежеланието си да участвувам повече в управлението, но това е било пред него, а не пред медиите; поне за кумова срама можеха да ме поканят, още повече – както разбирам – кандидатите им са кът, пак щях да откажа; сега излиза, че моето желание съвпада напълно и с тяхното (преди две години отказвах, но накрая отстъпих; сега усещах, че не се радвам на благоволението на Пирински, Добрев, Първанов; не зная как да си обясня – ако са решили да ме изкарат “жановист” – вече съм свикнал най-близките на сваления лидер чрез мен да се отделят от него). Той е унил, готов да се съгласи с всяко мое мнение, сподели, че с него никой нищо не приказва. Що се отнася до намерението да разпространя изказването си, бои се да не се претълкува като противопоставяне от страна на досегашното правителство към новото. Признава, че се чувствува направо убит от това, което става. Не се вслушах в опасенията му – повечето от участниците в заседанието си получиха изказването ми.

Не излязох цял ден от дома, докато движението в града е парализирано от заграждения по кръстовищата на някои главни улици – студенти, подкрепаджии. Не се движат трамваи, тролейбуси, автобуси. С частните коли се правят всевъзможни зигзаги, за да се стигне до уреченото място. Част от хората отиват на работа пеша; изглежда, че повечето си стоят у дома. Националните медии предават само новини и разни подстрекателски материали. Почти не се чува друг глас освен на привържениците на опозицията. Казаха ми, че “комендант” на загражденията на Орлов мост бил Милен Семков* – разпореждал се енергично; хвалел се как не допуснал да мине колата на някакъв полковник. Той намира последен шанс да играе политическа роля, която винаги му се е изплъзвала, и то заради самия него; дори във факултета никой за нищо не го зачита. Все повече се насаждат омразата, отмъстителността, жестокостта – реална е опасността от кръвопролитие.

Вчера за пръв път е имало демонстрация и пред нашето министерство. Бяха ми казали, че ще присъствуват около 4 хиляди души. От сутринта радиото оповестява за тази акция. Явили се 100-150 с викове: “Избори! Илчо, ходи си!” Пристигнала Я. Такева, за да се присъедини към протеста – развикали се: “Янка при Илчо”. Тя се мъчи да играе по острието на бръснача – хем да не бъде изтикана от екстремистите подкрепаджии, хем да търси заедно с нас полезни и реалистични споразумения. Стачкуващите, изглежда не са много – въпреки че от телевизията и радиото излиза, че няма други; повечето са заставяни с шантаж или от страх, а други фактически не могат да отидат на работа, след като общественият транспорт е спрян, а основните кръстовища са затворени от студенти. По сведенията на министерството от цялата страна вчера са стачкували 254 училища, от които само 54 целодневно, останалите – символично (6% от всички). По софийските улици отново се проточи студентското “шоу”, а пред “Св. Ал. Невски” се състоя обичайният митинг.

Повтаря се историята с правителството на Луканов от февруари 1990 г. – първото чисто комунистическо правителство след 1944 г., а Луканов бе поел мандат с амбицията за най-широка коалиция. Сега всички отказват на Добрев, дори членове и симпатизанти на БСП. Звъни ми (за първи път!) Николай Добрев: знаел(?) твърдото ми решение за оставка (нито той, нито Първанов ме попитаха дали наистина държа на оставката си), какво ми е мнението за мой заместник (след като бяха питали разни хора и получили откази). Казах му, че се съмнявам дали ще мине правителството му; мисля, че при всеки случай няма да има време нови хора да навлизат в работата; затова най-подходящият би бил сегашният заместник-проф. Стамов. Такова е и моето мнение – възкликна Добрев и ме помоли да го кандардисам. Повиках Стамов у дома, казах му искрено мнението си и за обстановката, и за бъдещия кабинет, но го помолих да приеме – в интерес на системата, която не бива да страда заради партийните безумия. Той се колебае – и то заради създаденото обществено напрежение. Обеща да помисли. Но ми призна, че сутринта са го викали на “Позитано” (при Калинов /Васил/ ** – един случайно изплувал в ръководството човек) и той отказал. Звъннах на Добрев – казах, че е разколебан, да му се обади и той в министерството. Следобед Добрев го е съобщил в списъка на новите министри. (Преди няколко дни ми казаха, че в този списък твърдо стои името на Стамов – така че донякъде се разигра фарс.) В правителството са включени около половината от досегашните министри. (Пирински начело!), някои зам.-министри. От досегашните остава и Д. Костов – ако наистина има финансова криза, той би трябвало да носи най-голямата отговорност. Камов се изказал против досегашния кабинет, съставен от некадърници и мошеници. Виденов скочил да иска партийна анкета. Първанов после го успокоил, че по такъв начин Камов подготвя да излезе от БСП и да образува нова парламентарна група (колко ли ще трае това НС!). От “коалиционните партньори” е останал само Г. Георгиев (Екогласност); земеделците на Шиваров са отпаднали. Вместо днес за утре е насрочено заседанието на НС. Така че се удължава времето за уличните акции. Защо ли? От някои изказвания на Костов добивам впечатление за сговор – не е така категоричен, че не ще допуснат второ социалистическо правителство. Но утвърждаването му би било блам за самия Костов, тъй като би представлявало провал за вече месечната акция срещу управлението на БСП. Сред новите министри Тошкова /Светла ИИ./, досегашна зам.-министър на транспорта, хубава млада жена, сигурно с голяма поддръжка, тъй като миналата година кой ли не ми ходатайствува да се намеся във ВАК за утвърждаването й като доцент – била провалена в Специализирания научен съвет. Разбира се, никому не се обадих.

Звъннах по телефона на Сашо Томов – един от най-изявените министериабли, с огромно самочувствие, но не може с партията си да прескочи 4%-та бариера за парламента, макар сам да се радва на висок обществен рейтинг. Бе ми харесало едно негово изказване по радиото, та го насърчих да използува влиянието си срещу надделяващата крайност на “Позитано”. Той говори тежко сякаш от него зависи изхода – отказал участие в правителството (затова идеята за Матей**** също отпада), вече изход бил възможен само чрез президента. Дало това не му е внушено отвън? Вероятно на такъв изход разчита за собствените си амбиции. Вечерта пак звъни Жан (това никога не се е случвало) – сигурно няма с кого да сподели, съвсем е оклюмал – странно ми е как бързо мина от свръхсамочувствието към тази безпомощност; мъча се да му напомня, че за пръв път се сблъсква с изневярата, подлостта, ударите в гърба, че всичко се променя – важното е да се превъзмогне сегашната критична фаза, която лесно може да се преобърне в трагедия.

Доларът гони 3 хил. лв. Цените растат неудържимо. Много стоки изчезват – огромни опашки за хляб. Когато правителството ни даде оставка, доларът бе под 500 лв. – при безвластието настъпи суперинфлацията и възтържествува анархията на улицата. Този ли кабинет, който по състав наистина е Виденов II, бе целта, т.е. да се махне Жан? Предстоеше, в първите дни на новата година, да се сключи споразумение за борда. Очевидно опозицията, а и среди в БСП, не са искали това да стане при Жан и по този начин още повече да се укрепи положението му. Знаменателно е, че си запазва поста и в новия кабинет досегашният финансов министър Костов, който би трябвало да носи най-голямата отговорност за състоянието на финансите. Жан ми каза, че лично го е съветвал да не отказва. Вероятно са се намесили и финансовите сили отвън.

4 февруари 1997 г. – вторник

…

Днес привечер настъпи развръзката към пълната победа на преврата. С проектосъстава на кабинета си Добрев се явил пред президента, но не за да иска указ, а да предлага свикване на Консултативния съвет за национална сигурност.

По същото време пътищата на страната бяха блокирани, граничните пунктове също; затворен бе Дунав мост, големите предприятия обявиха стачки (там се разпорежда Тренчев – който миналата вечер размахваше една сопа, с която ще разгонва парламента); и тези, които искаха да отидат на работа, бяха възпрепятствувани – така бездействуваше градският транспорт. Подстрекателството чрез радиото и телевизията ескалираше – проектокабинетът на Добрев се окачествяваше като чисто болшевишки, съобщаваше се за 100 хил. стачкуващи учители (всичко учителите са 120 хил., според сведенията на министерството стачкуват не повече от 10%; има затворени училища, понеже учащи и учители не са в състояние да се придвижат до тях). За демонстрацията пред министерството бях предупреден, че готвят 4 хил. души; дошли са 150, най-много двеста, на две училища, учители и … ученици. В София загражденията са дело на студентите при отлична организация. Не се пускат никакви транспортни средства, изключения – ако шофьорите са развели сини знамена. Моят шофьор за час и половина се бе добрал от министерството до нас – такива заобиколки е трябвало да прави. Колега ми се оплаква, че спрели колата му, с която водел бременната си жена за болницата. Показваха пребит полковник от МВР, който се опитал да премине заграждението – изпълнявал си служебния дълг. Соколов, един от първенците на СДС, свика специална пресконференция, за да обяви за слухове, че МВР готвело контраакция за нощта, към София се придвижвали части от провинцията, щели да бъдат включени силови групировки. И пак никой не реагира на тези лъжи и подстрекателства – през тези дни органите на МВР можеха да бъдат упрекнати само в бездействие, правеха всичко възможно да не се пролее кръв. Един познат, преобразен в тъмносин, не се стесняваше да ми каже: “само едно трупче ни е нужно”.

Пред президентството огромна тълпа, очакваща резултата от срещата, готова да освирква и малтретира представителите на левицата. Журналистите издевателствуват: влезли през задния вход, не смеели да застанат пред народа (!) и да го погледнат в очите. А този народ е събран именно, за да издевателствува. С “Ура” и “Победа!” посрещат вестта за върнатия мандат. Решението е да се назначи служебен кабинет и избори пред ултиматума на СДС. Макар Стоянов лицемерно да заявява, че победител е България, всички ръководители на СДС ликуват с тълпата пред “Св. Ал. Невски” с възторжени викове “Победа!”. Виждаха се разплакани дами и ожесточени мъжки физиономии. По медиите журналистите се захласват в превъзнасянето на П. Стоянов – мъдрец, спасител и какъв ли не още. Друго мнение не се допуска. По едно време зърнах, че показват част от пресконференцията на Първанов.

Нито един привърженик на левицата не излезе на улицата през тези дни. Те са силно намалели, но не са се стопили. Едни са демотивирани – цените са буквално невъзможни, тези дни се редят на гигантски опашки за хляб (пенсията стига сега за 2-2 1/2 хляба на ден!). Други се страхуват от една истеризирана и агресивна тълпа. Пък и повечето са възрастни хора. Трети се вслушали в съветите на партийната централа да не правят нищо, което може да послужи за улични стълкновения. Във всеки случай избори през април са възможно най-неподходящите за БСП. Впрочем, такава бе и целта – да се сведе присъствието в НС на левицата до символично; да се прекарат безпрепятствено исканите от десницата закони – вече са обявени: за лустрацията (прогонване на бивши комунисти от държавна служба), изменение на конституцията чрез засилване властта на президента и права на малцинствата (последното – отплата за ДПС). Стоянов и другите вече предупреждават, че ни очакват много трудности (заложени от управляващите досега – всички правителства започват така: с наследените трудности от предшествениците си), че никой не се заел с наложителните реформи, които с много жертви трябва да се реализират – все едно, че слушам Ж. Виденов.

Всичко, което опозицията искаше и в името на което възбуни януарските вълнения, бе незаконно. Но след като БСП не бе в състояние да наложи зачитането на закони, нямаше друг изход освен компромиса, което значи без победители и победени, като и двете страни намират оправдание за себе си. Сблъскаха се обаче не политически разум и национален интерес, а алчност за власт и от двете страни. В ръководството на БСП имаше, струва ми се, известно отрезвяване, но се оказа безсилно пред натиска на крайната част на левия електорат, както пък крайната част на десния диктуваше на своята централа. СДС, особено със съдействието на президентската власт, изпълни програмата си, обявена още през пролетта на миналата година: чрез първични избори да отстранят Желев и за единствен кандидат да се излъчи представител на синята централа (бе елиминиран Желю, а и подкрепящият го Народен съюз бе принуден да се откаже от всяка мисъл за самостоятелна роля), победа на П. Стоянов, сваляне на правителството на Виденов и осуетяване на второ правителство на левицата, служебен кабинет и предсрочни избори. Поражението на БСП бе пълно и с най-тежки последици за близкото бъдеще.

За да се извърши този своеобразен държавен преврат, вината е и на двете главни политически сили: БСП не откри своевременно мъдро решение, а с протакането и лутанията даде пътя на анархията и суперинфлацията; СДС използува ситуацията, за да я утежни повече, изхождайки от егоистично-партийната максима -“колкото по-зле, толкова по-добре”.

Възможностите бяха или Добрев да вземе мандат, към което се стремеше опозицията, или Костов да си даде оставката поради провал на подбуденото и ръководено от него улично движение. До последния момент се опитвах да внушавам (дори завчера пред Добрев) идеята за безпартиен кабинет, който не би се тълкувал като едностранна победа и би разчитал на подкрепа отвън – никой не ми обръщаше внимание. Мъчех се да разсейвам очакванията в Желю, после надеждите в Костов – как можаха изобщо да допуснат, че особено последният ще действува в разрез с КС на СДС? Та Петър Стоянов бе доскоро зам.-председател на КС, кой ли го знаеше в страната преди Костов да го посочи като алтернатива на Желю. И сега президентът ще изпълнява волята на КС на СДС, докато не се почувствува достатъчно силен, за да се противопостави на Костов – поне такава е логиката на българските вътрешнопартийни отношения.

*Семков, Милен (1934), професор – историк. Дългогодишен преподавател в Историческия факултет на СУ

** Калинов, Васил Тодоров (1956) – лесоинженер, политик и депутат от БСП в 38-ото, 39-ото и 43-тото НС; посланик на България в Азeрбайджан (2009-2012);

*** Костов, Димитър Иванов (1957) – финансист и политик; зам.-министър (1990-1992) и първи зам.-министър (1993-1995) на финансите. Оглавява Министерството на финансите в кабинета на Жан Виденов. Член на Управителния съвет и подуправител на БНБ.

**** Матеев, Матей Драгомиров (1940-2010), професор, академик, физик. Декан на Физическия факултет на СУ (1983-1985), член на Академичния съвет и зам.-ректор на СУ (1985-1986). Зам.-председател на Комитета за наука и висше образование (1986-1989); министър на народната просвета (1990-1991)